Тайрън ме застави да погледна надолу, отвъд зрителите.
— Там е действието, момче.
Малката квадратна арена отдолу едва ли беше много повече от десет на десет крачки. В очертанията й видях две огромни, тромаво движещи се фигури, облечени в груби бронзови доспехи. Сблъскаха се с диво вкопчване и размахване на ръце, като блъснаха главите си една в друга и изреваха силно.
— Можеш да припечелваш добре тук на Арена 1 — каза Тайрън, крещейки в ухото ми. — Някои от моите възпитаници се съсредоточават само върху настройването на създания като тези. Така че, ако притежаваш необходимия ум, няма нужда дори кракът ти да стъпва на Арена 13. Защо да не оставиш лаксите да го правят вместо теб? На всички други арени лаксите се бият помежду си. Хората изобщо не се замесват. Само на Арена 13 човек рискува живота си.
Двете биещи се фигури долу бяха създания като онова, което току-що бяхме разгледали в избата. С длан върху ръката ми, Тайрън ме поведе надалече от зрителския балкон и обратно в дългия криволичещ коридор. Тръгнахме по посока на часовниковата стрелка, минавайки покрай отворените врати, които водеха към други арени.
— Следвай движението на часовниковата стрелка — каза ми Тайрън. — Докато обикаляш, всяка арена представлява по-високо ниво на умения. Новаците в тази игра започват, като използват лакси на най-ниското ниво. После постепенно се издигат. Някои така и не успяват — или не искат да успеят, — но най-добрите стигат до Арена 13, където се използва бойният метод Тригладиус. — Сега гласът му беше почти шепот. — „Тригладиус“ е древна дума, която означава „три меча“. Освен в официални случаи, всички го наричат просто „Триг“.
Баща ми беше обяснил какво включват боевете на Арена 13. Всъщност беше ми се струвало, че почти не спира да говори за това чак до трудните, ужасяващи месеци преди смъртта си, преди повече от три години.
Един участващ в схватката човек стоеше зад три лакса — познати като три-глад в позиция, наречена „маг“, докато съперникът му бе отбраняван само от един лакс, в така наречената позиция „мин“. Не изглеждаше честно, но така се правеше. Очевидно беше много по-трудно един да победи тримата и следователно шансовете винаги бяха против боеца в позиция „мин“. Тук се намесваше залагането. Ако заложиш на него и той спечели, ти също печелиш — много пари.
Знаех, че баща ми е бил „мин“ боец. Нужно беше голямо умение и бързина, за да спечелиш от такава позиция, така че аз също исках да правя това. Исках да бъда най-добрия.
Най-накрая Тайрън отвори една врата и аз си поех дълбоко дъх, когато влязохме вътре.
— Пристигнахме.
Арена 13 беше далеч по-обширна, отколкото бях очаквал, след като видях първата арена — петдесет крачки дълга и двайсет и пет широка, — а благодарение на стръмния наклон на местата в галерията беше лесно да погледна надолу в нея. Тук нямаше места за правостоящи, но въпреки това побираше поне две хиляди зрители.
Редовете със седалки бяха тапицирани със скъпа червена кожа, а външните колони бяха покрити със сложна резба; факлите бяха украсени със злато и сребро, а дървото на извитите стени беше тъмен, пищен махагон. Мирисът на дърво и кожа беше навсякъде: внушаваше усещането за традиция, блясък и маниери.
Галерията на Арена 13 изглеждаше пълна, но Тайрън тръгна уверено пред мен надолу към предните редове. Беше добре известен и хората му помахваха или кимаха, докато минавахме. Когато стигнахме отпред и си проправихме път до местата си, хората се надвесваха през седалките и тупаха Тайрън по гърба с очевидна топлота и въодушевление, макар че ме оглеждаха с интерес.
Колкото повече се приближавахме до парапета, толкова по-елегантни ставаха дрехите на зрителите: не можех да откъсна очи от жените. Те бяха облечени в скъпи копринени платове, каквито не бях виждал преди нито в града, нито извън него. Носеха натруфени панделки в косите си, руж на бузите и устните им винаги бяха оцветени в черно. Придружителите им носеха преметнати по диагонал шарфове в различни цветове.
— За какво са шарфовете? — попитах Тайрън, докато заемахме местата си.
— Някои сочат ранга, но повечето са просто официалните шарфове на различните занаятчийски гилдии — оръжейниците са в зелено, месарите — в кафяво, и така нататък — обясни той.
— Вие защо не носите шарф? — попитах го.
Той посочи широкия си кожен колан и токата, върху която имаше число, излято от бронз:
13
— Това казва на всички точно какъв съм, момче. Това е моя територия. Тук се бият моята група бойци. Аз съм най-добрият в този град. Не съм самохвалко. Това е чистата истина.