Баща ми всъщност се беше сражавал на тази арена. Беше ми разказал, че един боец казва на лакса си какво да прави, като потропва по пода с ботуши. Това беше звуков код, система, наречена Улум.
— Боец, който е загазил, се казва Канус — каза Тайрън, като клатеше глава, — и няма да издържи още много дълго така, както отиват нещата. Сандор е прекалено добър за него.
Беше очевидно, че противникът му, който се биеше зад три лакса, бе далеч по-добре подготвен. Отначало хватката бе много еднопосочна и Канус бе неотклонно отблъскван. После, най-сетне, нещата се промениха: Канус, изглежда, си възвърна донякъде контрола и борбата стана по-равностойна.
Започна бърз, сложен танц. Започнаха да се оформят определени модели. Бях почти хипнотизиран от ритмичното връхлитане и отдръпване. Остри мечове проблясваха на светлината на факлите. Пот блестеше по челата на двамата бойци; всеки танцуваше предпазливо зад облечените в доспехи лакси, които ги защитаваха.
— Това си струва да се гледа. — Тайрън прекъсна мислите ми с оживен глас. Нещата на терена се бяха променили отново. — Гледай трите лакса на Сандор. Заемат позиция, известна като „пирамидата“.
Сега Сандор беше притиснат като в сандвич между два отбранителни лакса, един пред него и един отзад. Те се превърнаха в диаметъра на колелото, което започна да се върти, първо в посока обратна на часовниковата стрелка, а после — в нейната посока. Докато колелото се въртеше, третият лакс на Сандор се хвърли в ожесточена атака, така че Канус беше изтласкан обратно до далечната стена.
А после прозвуча гонг, зашеметявайки ме, когато звукът отекна през пода. В отговор, бойците се отскубнаха един от друг и размениха позициите си.
Сега и двамата бойци стояха пред лаксите си, вместо зад тях.
Какво ставаше? Бях сигурен, че баща ми никога не ми беше разказвал за това!
— Сега става още по-опасно, момче — обясни Тайрън. — След петминутна схватка зад лаксите бойците трябва да се изправят пряко един срещу друг, ставайки уязвими за мечовете на противника си и неговите лакси!
Когато битката започна отново, ми се струваше невъзможно двамата бойци да успеят да оцелеят повече от няколко секунди. В края на краищата, лаксите имаха брони, но мъжете носеха само къси панталони и жакети. Със сигурност плътта им щеше да бъде накълцана…
Но изглеждаше, че макар двамата мъже отчаяно да се опитваха да се порежат взаимно, никога не можеха да се приближат достатъчно.
Ръцете на лаксите бяха далеч по-дълги от човешките. Двамата мъже танцуваха с гърбове, почти докосващи гърдите на лаксите им, които си служеха с дългите си ръце, за да посягат напред и да парират всяка атака.
Продължи така още няколко минути. Още колко време можеше да мине, преди един от тях да бъде лошо посечен, чудех се.
Тази мисъл едва ми бе хрумнала, когато едно острие проби защитата му и принуди Канус да се блъсне назад в лакса си: сега бяха притиснати към стената на арената.
Канус беше посечен отново и нададе писък, по-пронизителен дори от този на тромпета, надуван от главния разпоредител. Стори ми се прекалено висок, за да идва от човешко гърло. Мечовете проблясваха и видях как едно острие потъна в гърлото на лакса на Канус. После остриетата отново започнаха да се врязват в тялото на мъжа и кръвта пръскаше навсякъде.
Зрителите ревяха и ликуваха възбудено. Повечето бяха скочили на крака. Междувременно Тайрън и аз останахме по местата си. Бях онемял от ужас, докато той клатеше глава към зрелището под нас.
Облеченият в броня лакс и човекът се плъзнаха заедно по стената. Но дълго преди да се свлекат на купчинка в подножието й̀, остриетата на мечовете се извиваха в дъги надолу, врязвайки се в плътта на пищящия Канус.
Под тялото му започна да се образува локва кръв и се разля навън по дъските, а писъците му постепенно отслабнаха.
Най-после тълпата замлъкна. Чувах само слаби вопли от умиращия боец, а след няколко секунди те спряха напълно.
Не можех да не забележа реакциите на зрителите около нас. Някои се взираха с отворена уста и широко разтворени, възбудени очи, почти точещи лиги при зрелището на смъртта на човека. Други, като стареца от лявата ми страна, просто клатеха печално глави. Чух го да промърморва под нос думата „мърляво“.
Под нас победителят повдигна ръце да приеме аплодисментите, докато мъртвецът беше извлечен от арената безцеремонно. Диря от кръв беляза напускането му на арената.
— Битките за тази вечер далеч не са приключили — каза Тайрън, — но мисля, че видя достатъчно засега. — Той се изправи на крака, даде ми знак да го последвам и излезе пръв от арената, изкачвайки се по редовете от седалки, докато стигнахме до изхода.