Без повече обяснения тя излезе първа от спалнята си и скоро слизах на пръсти долу след нея. След няколко мига бяхме излезли от къщата на Тайрън и вървяхме бързо из улиците.
— Къде отиваме? — попитах.
— В Колелото, разбира се — отвърна Куин. — Къде другаде можем да отидем по това време на нощта?
Запитах се защо ли ме водеше там.
— Току-що бях в Колелото — казах й̀. — Баща ти ме разведе наоколо.
— Аз ще ти покажа това, което той не ти е показал — каза тя. — Там има места, на които никога не би отишъл.
Реших засега да я оставя да води. Тя познаваше добре този град: имаше много неща, на които можеше да ме научи за него. В края на краищата, трябваше да науча всичко, което можех.
Сега, когато слънцето се бе спуснало ниско, куполът на Колелото беше невидим; ако Куин не беше пред мен, щях да се измъча, докато стигна дотам. Тръгнахме по виещ се път, който ни поведе през най-тъмните и тесни улици. Изглежда, че бяхме единствените хора, разхождащи се навън. Помислих си за заплахата от Таласъма и започнах да изпитвам нервност.
Там, където тесните улици се пресичаха, от покрити с гугли дървени стълбове висяха фенери, но, за моя изненада, те вече бяха изгасени. Всякакво създание можеше да ни наблюдава от тъмнината. В един миг ми се стори, че чувам стъпки зад нас.
Това беше единственият голям град в окръга Мидгард и улиците бяха неосветени; дори у дома в Мипосин факлите оставаха да горят дълго след полунощ.
— Не изоставай! — обади се Куин и осъзнах, че едва различавам фигурата й пред мен. Затичах, едва успявайки да я настигна точно преди да свърне зад следващия ъгъл.
— Не те ли е страх от Таласъма? — попитах. Той можеше да е навсякъде, спотайвайки се в сенките.
— Може би ти си този, който би трябвало да е уплашен. — Куин се изкикоти. — Таласъма е джин, който променя формата си. Може да живее сред нас незабелязан. Пази се: може аз да съм Таласъма!
Насмешливият й отговор ме подразни и ми се прииска да бях останал непоколебим и да й бях отказал да дойда с нея.
— Да не мислиш, че Таласъма е шега? — попитах ядосано.
Куин завъртя очи към мен и не отговори; просто продължи да бърза нататък.
Вместо да се отправим към главния вход на Колелото, както с Тайрън, Куин ме поведе отзад. Отвън се бяха събрали хора и видях, че е била права: това беше място, на което жителите на Гиндийн идваха да общуват нощем. От средата на най-голямата група плътен мъжки глас я повика по име.
Беше висок, доста мускулест младеж, може би две години по-възрастен от мен, и Куин решително го пренебрегна. Хвърлих поглед към него, докато я следвах през тясна врата, и видях, че изглеждаше наранен и разочарован. Зачудих се какво ли е имало между двамата.
Вече навън, тя се обърна и ми заговори:
— Това е нивото точно под арената — каза. — Бихме могли да слезем по-ниско — в Общността, — но по това време на нощта е опасно.
— Какво е Общността? — попитах.
— Там се складират повечето лакси. Там долу има битки с тояги почти всяка вечер. Сериозни залози и така нататък. Много е голяма — лесно е да се загубиш. Трябва да влезеш в наистина голяма тайфа, за да си в истинска безопасност там. Може би, би могъл да убедиш Палм и Дейнън да те заведат с някои от другите новобранци.
Не можех да си представя Палм да се сприятели с мен и не бях сигурен, че искам да му бъда приятел. Колкото до Дейнън, той беше твърде мълчалив и нямаше да бъде добра компания. Не казах нищо, а продължих да следвам Куин надолу по дълъг, широк коридор с врати на всеки двайсет крачки. Повечето от тях бяха затворени, но най-сетне тя спря пред една отворена.
Понечих да пристъпя през прага, но Куин ме сграбчи и ме дръпна назад.
— Какво?
Тя просто се втренчи в мен, сякаш пропусках нещо очевидно.
Огледах се из просторното, мъждиво осветено помещение. Изглежда, беше някакъв бар и беше мебелирано с огромни столове и канапета, тапицирани с кафява кожа. Сервитьори в пурпурни жакети кръжаха наоколо, носейки подноси с храна и напитки на клиентите.
— Изглежда скъпо — казах.
— Разбира се, че е скъпо, но онези, които влизат, могат да си го позволят. Това не е причината, поради която не можем да влезем там. — В гласа на Куин имаше гняв.
Внезапно осъзнах каква беше причината.
— Тук няма жени — казах. На жените не се позволяваше да се изявяват професионално — нито като учители по бойни умения, нито като бойци. — Дори като гостенка ли не можеш да влезеш? — попитах.
— Не, не мога! Така че ми кажи какво мислиш, Лейф — предизвикателно рече Куин. — Защо жените не бива да се бият на Арена 13?