Плюенето на арената е забранено.
Ругаенето на арената е забранено.
Малтретирането на противника по време на схватка е забранено.
В случай на какъвто и да е спор решението на Главния разпоредител е окончателно. Не може да има обжалване.
Пролог
Там, зад стените на цитаделата с тринайсетте шпила, живее Таласъма. Той е жаден за кръв. Ще му даваме кръв, докато се удави.
Таласъма чака жената в мрака: дебне точно отвъд реката, под дърветата, където бледата светлина на луната не може да го достигне. Подушва въздуха два пъти, изследвайки го предпазливо, докато острият мирис на кръвта й се понася към него по ветреца. Сега може да усети вкуса й върху задната част на езика си.
Шола е сама. Съпругът и детето й са останали във фермерската къща на билото на хълма. Синът й спи; съпругът, Лазар, не може да направи нищо, за да й помогне сега.
Призивът е силен; по-мощен от всякога. Шола трябва да отговори на зова на Таласъма. Волята я напуска и тя затичва надолу по склона, докато достига до реката. Знае точно къде да отиде. Изритва обувките си, повдига роклята си до коленете и започва да гази през плитката вода към очакващата тъмнина на дърветата. В един момент почти изгубва равновесие по хлъзгавите камъни. Водата е прохладна и гали стъпалата й като докосването на копринен шал, но челото й е горещо и трескаво, а устата й е пресъхнала.
Жената се бори със себе си. Една част от нея желае да може да остане със семейството си, но тя бързо отпъжда мисълта. Ако не отиде, когато бъде призована, тогава Таласъма ще се изкачи по склона до фермата и ще убие сина й̀.
Таласъма е отправил тази заплаха.
Съпругът й няма да е в състояние да защити сина им.
По-добре да понесе волята на Таласъма.
Тази вечер, щом слънцето залезе, Лазар беше свалил олющената кожена кутия от тавана, бе прекосил с куцукане каменните плочи на пода и я бе поставил на кухненската маса. Измъкна от нея два меча с богато украсени дръжки, всяка — изработена във форма на вълча глава.
Това бяха мечовете Тригладиус; оръжията, които някога беше размахвал на Арена 13 в град Гиндийн, преди цял един живот.
— Не отивай при него! — Гласът му беше изпълнен с гняв. — Аз ще отида вместо теб. Тази вечер ще насека онова създание на парчета!
— Не! — възропта Шола. — Помисли за сина ни. Ако не отида, Таласъма ще го убие. Предупреждавал ме е за това много пъти. Знаеш, че дори да успееш да го убиеш тази нощ, утре ще го замести друг. Не можеш да се пребориш с всичките. Ти най-добре от всички трябва да знаеш това! Моля те! Моля те! Нека аз да отида при него.
Най-сетне, за облекчение на Шола, Лазар отстъпи и върна мечовете в кожената кутия. Плачеше, докато го правеше.
Сега, когато излиза от лунната светлина, тя вижда силуета на тялото на Таласъма, очертан на фона на небето. Очите му блестят в тъмнината, по-ярки от звездите. Той е огромен; толкова едър, колкото не го е виждала никога преди.
Тя застава пред него, разтреперана; сърцето й блъска в гърдите, а дъхът й пърха в гърлото като душа, готова да отлети. Олюлява се, но не пада. Сега Таласъма се е приближил и я е уловил здраво за раменете.
Той само ще вземе малко от кръвта й̀, казва си тя; сърцето й ще бие затруднено за известно време, а краката й ще треперят. Ще има известна болка, но тя ще може да я понесе. Ще бъде точно като другите пъти, скоро ще свърши, а после тя ще е свободна да се върне при семейството си.
Но това е различно. Това е този път, от който винаги се е опасявала — последният път, когато той ще я призове. Чувала е историите; знаела е, че в крайна сметка това ще свърши… Една нощ Таласъма няма да я пусне да се върне.
Зъбите му пронизват гърлото й много дълбоко — прекалено дълбоко. Болката е по-ужасна откогато и да било преди. Той пие кръвта й на големи лакоми глътки.
Това е началото на смъртта й̀.
Докато пред очите й причернява, спомени за съпруга и детето й пърхат в ума й и я залива вълна от тъга и копнеж. Мъчи се да ги възпре. Спомените носят единствено болка.
И докато пропада в тъмнина, тя изживява нещо още по-ужасно. Сякаш някаква ръка посяга дълбоко вътре в нея, за да сграбчва, извива и разхлабва; посяга отвъд сърцето й̀, отвъд плътта й̀, за да изтръгне същността й като зъб.
Сякаш нещо изсмуква самата й душа.
Някои го наричат Стария таласъм. Други шепнат името на Пук, за да плашат децата. Някои го наричат Гоб или Гобъл. Жените го наричат Фанг.
Под всяко име той е противно създание.
Създание като това заслужава да бъде насечено на късове и разпръснато по всички посоки на вятъра.