Повече от ясно е, че тръгнах след нея. Не можех да допусна да си мисли това.
Тя ме поведе по коридори и през врати, използвайки богато украсен ключ, за да отваря всички, които бяха заключени. Най-сетне започнахме дълго изкачване в горещината по стълбище, което ни поведе през тесен отвор в тавана и излязохме в мрака на високия купол на Колелото. Открих, че беше почти невъзможно да не изоставам от Куин по стръмното спираловидно стълбище, а атмосферата бе наситена с потискащия мирис на прах и прастаро дърво.
След около пет минути тя спря и погледна нетърпеливо назад към мен, и тогава видях мънистени капчици пот и по нейното чело. Възползвах се от паузата, за да погледна надолу в кръглата зала, разположена върху арените далече под нас, където хората се движеха забързано като мравки.
— Тепърва имаме да стигнем по-нататък, но поне навън ще е по-хладно. — Куин забърза нататък и продължи да се изкачва.
Изпитах облекчение, когато най-сетне излязохме в мразовития въздух на късната вечер в ранната пролет. Вдигнах поглед и видях, че пълна луна осветяваше града. От външната страна на купола, само с едно тънко предпазно перило, продължихме да се изкачваме, докато стигнахме до върха, където счупен пилон за знаме стърчеше към небесата като връх на копие.
Загледах се през града, удивявайки се на факта, че се намирах тук, на върха на купола на Колелото; че бях приет от Тайрън. Толкова много неща вече бяха минали по план — макар бързо да си напомних, че бях направил само няколко малки крачки по един много дълъг път.
Далеч над нас още кръжаха лешоядите, но погледът ми беше привлечен на запад.
Тук видях тъмното блещукане на морето, а отвъд него — част от Голямата бариера, която обкръжаваше Мидгард и го отделяше от външния свят. Приличаше на стена от мъгла или облаци, но не беше естествено явление. Беше поставена там преди столетия от враговете на човечеството; издигната след последната битка от джина, който беше разрушил Човешката империя.
Куин посочи към града:
— Това е гледка, която малцина имат шанс да видят.
Беше зашеметяваща. Въпреки късния час и пустите улици, по които бяхме вървели на идване, видях тънки струйки дим да се издигат от ковачниците, а отвъд скупчените дървени покриви — подредените накръст кошари за добитък. Далеч над кланицата се рееше самотна морска птица. Ако съдех по огромния размах на крилете й̀, беше албатрос. Те можеха да летят по цели седмици, без да кацнат; някои хора дори вярваха, че могат да се реят през самата Бариера.
Цял живот се бях чудил какво ли се намира отвъд нея. Дали пейзажът беше променен до неузнаваемост? Какви бяха джиновете и как бяха оформили собствения си свят? С какво се занимаваха? Как живееха? Нима всички бяха като Таласъма, който така жестоко опустошаваше земята на Мидгард от цитаделата си на хълма над Гиндийн?
— Това е дворецът на Протектора — каза ми Куин, като посочи на север към висока постройка с колони на входа. — Това е единствената постройка в града, която не е направена от дърво. Онази веранда с мраморни колони се нарича портик. Никъде в Мидгард няма мрамор, така че камъкът сигурно идва от другата страна на Бариерата. Казармата е някъде зад нея.
С ъгълчето на окото си видях, че ме гледа втренчено, но когато се обърнах към нея, тя извърна поглед. Изпитвах силно привличане към нея. Може би и тя изпитваше същото. Запитах се защо ли ме беше довела тук горе.
Известно време гледахме през града, без да проговорим отново, попивайки великолепната гледка. След малко Куин привлече вниманието ми на изток, където цитаделата от камък и бронз се издигаше на билото на хълма. Тринайсетте й бронзови шпила с различна височина блестяха на лунната светлина, някои — извити странно. Тя рязко посочи с показалец към тях.
— Знаеш ли какво е това? — попита.
Знаех какво беше — всички знаеха, — но не отговорих. Исках да го чуя от устните на жителка на града.
— Цитаделата на Таласъма — изсъска Куин. — Това е бърлогата на джина, който тормози този град.
Да, знаех всичко за Таласъма. Бях превърнал в своя задача да науча всичко, което можех.
— В отговор на по-ранния ти въпрос — каза ядосано Куин, — не, не мисля, че Таласъма е шега. Но човек трябва да се смее и шегува или страхът ще го подлуди. Нима не виждаш това? През зимата, по време на тъмните часове, хората си стоят вкъщи със залостени врати. Е, не и аз. Аз правя обратното. Аз излизам! Съществува истинска опасност, Лейф. Има чести убийства. Таласъма убива хора. Изпива до капка кръвта им. Изчезват момичета, понякога за цели седмици. Връщат се непокътнати телом, но с напълно изпразнени умове, точно като лакс, току-що взет от Търговеца. Цялата им памет е изчезнала; някои се връщат неспособни да говорят.