Сърцето ми се сви:
— Баща ти каза, че не го позволява — казах й̀, съжалявайки за споразумението, което бях сключил с нея предишната вечер. — Може да ме изрита.
— Той само така си говори, не би се осмелил. Не се тревожи ако някога разбере, мога да го въртя на малкото си пръстче.
— Сигурна ли си? — попитах. Наистина се тревожех, и то с основание. Мечтата ми да се бия на Арена 13 ми се струваше много по-близо след първия ми ден на обучение — въпреки че теорията се беше оказала трудна. Изобщо не исках да я рискувам.
— Точно толкова сигурна, колкото съм сигурна, че ще те победя…
Поех си дълбоко дъх. Нямаше причина Тайрън да научи. Куин познаваше града добре и можех да се уча от нея. Колкото и да беше трудна за общуване, ми харесваше да бъда близо до нея — а със сигурност не започвах да се сприятелявам с Палм. Освен това, открих, че ми е трудно да устоя на предизвикателство. Част от мен искаше да се бие и да сложи Куин на място. Знаех, че мога да я надвия, и с нетърпение очаквах да видя изражението на лицето й̀, когато го направех.
Кимнах.
— Ако точно това искаш… Обаче нямам тояга. Подарих моите на един приятел. Не мислех, че ще ги използвам отново.
Питър беше добър боец и мой близък приятел. Беше ми мъчно за него и другите момчета, с които се мотаех. Трудно ми беше да повярвам, че някога ще намеря такива другари тук.
Лицето на Куин омекна и тя почти се усмихна. Взе един кожен пакет.
— Можеш да си избереш от това, което имам тук — каза. — Да вървим да се бием!
10.
Костницата
Нека се люлеем под лунната светлина, тази сериозна лунна светлина.
Скоро отново прекосихме града: намаляващата луна тази нощ все още беше почти пълна и много голяма и ярка на хоризонта. Тръгнахме по различен път, не по този от предишната нощ, а когато отбелязах това, Куин ми каза, че се отправяме към кланицата, а не към Колелото. Къщите отстъпиха място на мозайка от кошари за добитък, повечето — празни, докато над нас тъмното туловище на огромната постройка започна да изпълва небето, като закри луната и погълна звездите. Носеше се силен мирис на животински тор и пот, който ме принуди да дишам през устата, вместо през носа.
— Със сигурност има по-подходящо място да се бием, отколкото тук — казах.
— Вътре е добре осветено, а по това време на нощта е тихо — каза Куин, забелязвайки отвращението ми. — След мръкване това е едно от най-безопасните места в Гиндийн. Никой няма да ни притеснява. Ако се бием където и да е другаде, ще привлечем внимание.
Докато се приближавахме, видях няколко работници, облечени в окървавени престилки, но те не ни обърнаха внимание и никой не ни попита нищо.
Вонята на кръв и изпражнения беше много по-ужасна — почти непоносима, — когато влязохме вътре.
— Ей там убиват добитъка. — Куин посочи към огромна врата, която беше отворена към нощното небе. Имаше локви кръв по пода и два грамадни чука, подпрени на стената. Отгоре висеше дълга верига с остри куки. Извиваше се под ъгъл от четирийсет и пет градуса и изчезваше през голяма дупка във високия таван. До далечната стена имаше също такава верига.
— Всичко свършва много бързо — обясни Куин. — Един удар и са мъртви. Две секунди по-късно труповете се извличат там горе и им прерязват гърлата. После веригата започва да се движи и ги отнася до касапите на следващия етаж. Но ние отиваме още по-високо. Тук долу никога не почистват както трябва и винаги е хлъзгаво от кръв.
Куин сякаш изпитваше наслада да ми разказва всички кървави подробности; от изражението ми се досещаше, че не ми е приятно. Дали възнамеряваше да ме смути и да ме постави в неизгодна позиция?
В гърлото ми се надигна жлъчка и преглътнах с усилие, мъчейки се да овладея стомаха си. С надеждата, че няма да се изложа, като повърна, последвах Куин до далечния ъгъл на обширното помещение и започнахме да се изкачваме. Не беше толкова зле, колкото изкачването върху купола на Колелото, но до най-горния етаж имаше много път.
— Това е помещението за костите — каза ми Куин. — Докато стигнат тук горе, по животните не е останало дори късче месо.
Има големи каци, в които изваряват костите. От част от тях се прави пастет или супа — това е евтина храна за лаксите.
В мрака видях кости навсякъде, струпани на толкова високи купчини, че почти докосваха тавана: някои бяха сухи и жълти, явно много стари.