Тук мирисът на смърт не беше толкова силен и стомахът ми започваше да се успокоява. Последвах Куин между планините от кости, докато стигнахме далечния ъгъл. Тук широк сноп лунна светлина блестеше през голям висок отвор и правеше светлината достатъчно ярка, за да виждаме ясно.
Куин посочи широк дървен улей наблизо.
— Костите се изсипват два етажа надолу — каза ми тя. — Някои се смилат за туткал, но повечето служат за тор. Тук нищо не се губи.
Тя коленичи и развърза кожения вързоп, който носеше, а после го разтвори и остави съдържанието му на пода.
— Избери си тояга — предложи.
Вътре имаше четири тояги, много подобни на онези, които бяхме използвали в Мипосин. Малко по-дълги от меч Триг, те бяха дебели в края и заоблени, за да се намали вероятността от сериозно нараняване. Въпреки това битките с тояги все така бяха опасни. Познавах момче, което бе изгубило едното си око. Коленичих, избрах си тояга, после зачаках Куин да направи собствения си избор.
— И така, този лакс, когото повали днес… — поде тя, докато се изправяше с лице към мен. — Много добре е, че успя да направиш това още на първия ден, но няма да е достатъчно добре. Аз също повалих един, но моят беше истински, подготвен за арената. Твоят беше настроен само за тренировка. Сигурно е бил бавен.
— Това ли беше този, който те поряза? — попитах: очите ми се задържаха върху белега на лицето й̀.
Куин кимна:
— Но си струваше — каза тя. — Мъжете, които се бият на Арена 13, имат белези само по ръцете. Аз имам по-впечатляващ. Не уцели окото ми, защото бях твърде бърза за него…
Това се различаваше от версията, която бях чул от Палм — че баща й е пристигнал точно навреме да я спаси, — но тя очевидно не искаше да каже нищо повече по въпроса.
— Да отидем ей там — тя посочи надалече от улея. — Има повече пространство и е по-светло. Никой не идва тук горе по време на нощната смяна. Няма да ни безпокоят.
Взря се в мен за дълго, после се отдалечи, а сърцето ми биеше силно.
Последвах я в лъча от лунна светлина, където на пода имаше един чист, ясен участък.
Колкото и необичайни да бяха обстоятелствата, в мен се надигна прилив на вълнение, както ставаше преди всяка схватка. Беше странно да се бия с момиче, но това не променяше най-важното — винаги се биех за победа.
— Готов ли си? — попита Куин. — Победа в едно от три?
Кимнах, но после, без предупреждение, тя атакува.
Чудех се какво всъщност беше станало, когато Куин се беше изправила срещу лакса. На кого беше редно да вярвам — на нея или на Палм?
След броени секунди знаех отговора.
Участвах в истинска битка, а Куин беше бърза. По-бърза от всеки, с когото бях влизал в схватка някога преди.
Тя се хвърли напред, целейки се в главата ми. Когато се отместих, тя ме последва с танцова стъпка, като се въртеше и кръжеше, и се прицели да забие тоягата в лявото ми слепоочие. Сниших се надясно.
Твърде късно осъзнах грешката си. Сега тоягата беше в лявата й ръка и ме улучи над дясното око, поваляйки ме на колене. Ударът беше силен и от него ми призля.
Куин направи две стъпки назад.
— Първа кръв за мен — каза тя.
Осъзнах, че имаше право. В окото ми се стичаше кръв. Избърсах я с опакото на ръката си и се подготвих за следващата й атака.
Този пътя наблюдавах по-внимателно. Местенето на тоягата от едната в другата ръка беше трик, който не бях виждал преди, но нямаше отново да ме хване неподготвен.
Куин се усмихна и бързо прехвърли тоягата от дясната в лявата си ръка, после обратно в дясната. Движението беше елегантно, наистина умело; сигурно беше прекарала часове наред в упражняването му.
Концентрирах се силно, обхващайки с поглед всичко у нея: танцуващите крака, позата на тялото й̀, после очите й̀; особено очите й̀.
Бях готов за следващата й атака.
Куин се прицели към челюстта ми. Отново отстъпих извън обсега й̀, после смених посоката. Тя беше бърза, но аз бях най-добрият боец с тояги в Мипосин.
Куин не отстъпи достатъчно бързо и я уцелих по челото с бърз удар със задната част на ръката, точно над дясното око. Раната беше почти същата като тази, която тя ми беше нанесла. Залитна, но не падна. Кръвта вече се стичаше на тънка струйка в очите й̀.
Тя ми се усмихна.
Стоеше точно в лъча лунна светлина и когато се усмихна, лицето й се преобрази. Веднъж, когато бях много малък, майка ми беше ми показала изображение на ангел в една книга. Ангелът имаше огромни, внушителни криле, но онова, което се бе запечатало в паметта ми, беше лицето. Сега лицето на Куин притежаваше същата онази неземна красота, докато тя се наслаждаваше на тръпката от битката.