Постепенно свикнах с вонята и започнах да намирам работата по-лесна. Можех да почувствам как заяквам и си създавам рутина.
Една нощ старшият майстор ме въведе в един склад да ми покаже кои кофи с мърша трябва да бъдат изсипани първи. Чух движение в един от тъмните ъгли и хвърлих поглед натам, предполагайки, че е поредният плъх. Наоколо ги имаше в изобилие — едри, със сиви мустаци и неутолим апетит. Добре си хапваха в кланицата.
Но главният майстор се намръщи и внезапно пое с едри крачки в посоката на шума, като отскубна една факла от стената, докато минаваше. Заинтригувано го последвах и никога няма да забравя гледката, която ни посрещна. Момиче, облечено в дрипи, беше коленичило пред кофа с мърша. Ядеше суровата пихтия, свитите й в шепи ръце бяха пълни с нея; струйка гъста, тъмна кръв се стичаше от устата й̀. Не можех да повярвам на това, което виждах.
— Изчезвай! — изкрещя главният майстор, като вдигна юмрук.
Момичето се изправи на крака и отвори уста, сякаш за да каже нещо. Но после нададе пронизителен писък и поредица от звуци, които може и да са били думи, но излязоха като смесица от стонове и безсмислено ломотене.
— Махай се оттук или ще почувстваш юмрука ми, мръсно, отвратително създание такова! — кресна мъжът, като пристъпи към нея.
Бях отвратен от момичето, но още по-силен беше инстинктът ми да й помогна. Какво се беше случило, за да я принизи до това състояние? Пристъпих по-близо, но тя придоби ужасено изражение, обърна се на пета и хукна в тъмнината, оставяйки зад себе си само кървави следи от стъпки.
Главният майстор ме изгледа сърдито:
— Тя е истински паразит и вероятно гъмжи от болести. Докосната е от Таласъма, така че не припарвай до нея!
— Докосната ли?
— Таласъма отвлича момичета от улиците. Несъмнено тя е била достатъчно лекомислена да остане навън след мръкване. И, да, той ги докосва — изсмуква душите от телата им. Остава само празна шушулка.
Това беше едно от момичетата, за които ми беше разказала Куин.
— Ами семейството й̀? — попитах. — Не е ли редно да е с тях?
— Тя вече не е тяхна дъщеря. Тя е животно без ум. Но не се безпокой, момче — няма да е наоколо за дълго. Пискюлестите ще дойдат да я приберат. Такъв е редът.
— Кои са пискюлестите? — попитах. Никога не бях чувал за тях.
— Слугите на Таласъма — отговори главният майстор. — Понякога обикалят из града след мръкване — още една причина да си стоиш вътре, след като слънцето залезе. Някои са били променени от Таласъма и вече не са напълно човешки същества. Ужасно грозни са и няма да повярваш колко са бързи и силни. Когато са наоколо, никой не е в безопасност.
Открих, че ми е трудно да се съсредоточа върху работата си през остатъка от тази нощ.
Не видях момичето никога повече.
12.
Такива като теб
Истинските Джентаи могат да бъдат разпознати по татуировките на лицата си.
Истинските Джентаи са воини.
Една сутрин, когато слънцето изгряваше, на излизане от кланицата открих някой да ме чака.
За момент не го познах. Може би беше защото обикновено имаше тъжно, нервно изражение, а сега се усмихваше. Разтрих сънливите си очи и погледнах отново. Беше Дейнън!
Почувствах внезапен проблясък на надежда. Дали беше дошъл да ме отведе обратно в къщата на Тайрън, запитах се. Дали Куин беше успяла да убеди баща си да си промени решението?
Но Дейнън бързо потъпка надеждите ми.
— Куин ме изпрати със съобщение — каза той. Дори при звука на името й вътрешностите ми се разбунтуваха. Често се бях сещал за нея, изпитвайки ту гняв, ту нещо друго, което не бях напълно готов да призная. — Помоли ме да ти кажа, че баща й бавно започва да приема нейната позиция. Тя каза да не се предаваш, ще успее да го убеди.
Колко време можех да продължа да върша тази работа? Въздъхнах.
— Кажи й̀, че съм й благодарен, задето опитва — отвърнах.
Готвех се да се шмугна покрай Дейнън. Не ми харесваше да ме вижда така, опръскан с тор от глава до пети. Но той продължи:
— Съжалявам, че това се случи, Лейф.
Спрях и го погледнах. Изглеждаше искрен.
— Не заслужаваш това. Казах на Палм, че постъпи зле, като те издаде — продължи той.
Знаех, че на Дейнън сигурно му бе коствало много, за да се противопостави така на другото момче, и го оценявах — дори да не беше имало полза.