— Не си единственият, който се е бил с Куин. И двамата с Палм се бихме с нея, но нямаше последствия. Не и такива. В моя случай Тайрън дори не разбра. Научи за Палм, но той накара баща си да дойде да се види с Тайрън и да оправи всичко. Той е богат човек. Несъмнено е дал допълнителни пари за обучението на Палм.
Бях обзет от ярост при несправедливостта на този свят, а после внезапно се почувствах напълно изтощен. Исках да спя.
— Благодаря, че ми каза това, Дейнън.
Момчето кимна:
— Надявам се, че скоро ще се видим отново.
И с тези думи се върна към удобството в къщата на Тайрън, докато аз потърсих тих ъгъл, в който да поспя.
Дните се превърнаха в седмици и въпреки съобщението, Куин все още не беше дошла да ме потърси; започнах да губя надежда.
Със сигурност не исках да се прибирам у дома. Щеше да е хубаво да видя приятелите си отново, но не можех да работя във ферма сега, когато бях видял какъв би могъл да бъде остатъкът от живота ми. Една възможност, която обмислях, беше да започна да участвам в битки с тояги тук, в града. Изпитвах увереност, че съм достатъчно добър, но не бях сигурен колко пари можех да изкарвам. А и това означаваше да се откажа от мечтата си да успея на Арена 13. Започнех ли веднъж да се бия с тояги, щях да съм изгорил мостовете си. След това Тайрън никога нямаше да ме приеме отново.
Една вечер тръгнах точно покрай Колелото, заслушан във виковете и насърчителните възгласи от вътрешността. Чувствах се по-потиснат от когато и да било преди.
Точно се отправях обратно към кланицата, обзет от мрачни мисли, когато видях пред себе си трима членове от Гвардията на Протектора: идваха право към мен. Единият, на кон, явно беше офицер: носеше дълга сабя на хълбока си. Другите двама вървяха пеша, с кинжали на коланите, всеки носеше дълга тояга и потрепваща факла.
Спомних си съвета на Тайрън — че никога не бива да ги гледаш в очите, никога не бива да им даваш оправдание. Затова наведох поглед към калната улица и се приготвих да ги подмина.
— Къде си мислиш, че отиваш? — запита настойчиво един глас.
Останах с наведена глава, но вдигнах очи към лицето му.
Офицерът седеше високо на коня си, синята му униформа беше безупречна, сините му очи — пълни с презрение. Не направи опит да прикрие какво мислеше за мен. Знаех, че изглеждам ужасно; въпреки престилката, която носех, всеки ден в крайна сметка бях изпоцапан с кръв и мърша. Понеже спях на открито, беше трудно да се мия и да пера дрехите си, а с течение на времето полагах все по-малко и по-малко усилия.
— Връщам се на работа — казах му, възможно най-вежливо. — В нощната смяна съм.
— Не, не си. Тук няма работа за такива като теб. Ето къде ще отидеш — каза със злобна гримаса, като посочи на юг. — Обратно в дома си, където ти е мястото.
Другите двама мъже се нахвърлиха върху мен в миг, удряйки ме с тоягите си. Нямах сили дори да се опитам да ги отблъсна. Побягнах.
Известно време те ме преследваха надолу по улицата, офицерът се смееше някъде зад тях. Скоро успях да се отърва от тях, но докато забавях темпото си до обикновен ход, продължих да се движа в същата посока. На юг.
Физически не бях лошо пострадал. Повечето удари бяха попаднали по гърба ми. Но се чувствах по-унизен и засрамен, отколкото когато и да било преди.
Беше време да се предам.
Отивах си у дома.
Вървях на юг, докато оставих града зад гърба си, а после, призори, си починах. Погледнах назад към Гиндийн, наблюдавайки как слънцето изгрява над града, запазвайки в паметта си начина, по който ярките лъчи осветяваха цитаделата на Таласъма. Те блестяха по тринайсетте извити бронзови шпила. Беше започнал нов ден, но довечера, докато слънцето залязваше, лъчите щяха да хвърлят деформираните си, заплашителни сенки на изток през града, които засенчваха покривите и стигаха чак до Колелото.
Често бях гледал онези заострени сенки; приличаха на тъмни остриета, насочени към животите, към самите души на жителите на Гиндийн.
По някакъв начин Таласъма трябваше да бъде спрян…
Някой трябваше да го направи. Той трябваше да бъде спрян. След всичко случило се, след като бях стигнал толкова далече, не можех да се откажа толкова лесно, казах си. Просто не можех.
Затова се обърнах и се върнах по стъпките си обратно в кланицата.
Този ден бях твърде закъснял да получа работа, но на другата сутрин, точно след разсъмване, стоях на опашката, когато до мен се приближи някой.