Под хор от вой и слисани писъци от поддръжниците на Скул, лаксът на Епсън направи малък прецизен разрез върху горната част на ръката му — ритуалът, който беляза поражението на по-младия мъж. После двамата противници се поклониха един на друг и всичко приключи.
Отново отвориха вратите и служителите, напътствани от Пинчън, отнесоха повалените лакси от арената, докато жълти билети, квитанциите за залози на онези, които бяха заложили на Скул, с пърхане падаха от ръцете на разочарованите хора.
Хората бързо станаха от местата си и се устремиха като прилив нагоре по пътеките между седалките към букмейкърите със сини шарфове, които сега бяха застанали близо до задната стена на галерията.
— Епсън почти не помръдна — казах, все още изумен от случилото се току-що. — Стори ми се лесна победа.
— Наистина. Победа, спечелена още преди да стъпи на арената — каза Тайрън с усмивка. — Гледай и се учи, момче. Онзи лакс е съвършено настроен. Епсън се движеше вътре в ума му, а после му казваше точно какво да прави. Една стъпка назад; после атака. За боеца от позиция „мин“ е трудно да победи: неговият лакс е числено превъзхождан три към едно. Но опитните и смелите могат да го постигнат. Човек като Епсън го прави отново и отново. Един три-глад трябва да бъде съвършено координиран и понякога може да се обърка — както видя току-що. Не само това: боецът в позиция „маг“ може да бъде подлъган да допусне грешки.
Осъзнах още колко много имаше да уча, преди да съм готов да стъпя на арената.
В края на първата ми пълна седмица тренировки, след като се бях върнал в къщата на Тайрън, получих изненада.
Съботата беше единственият ни почивен ден. Бяхме свободни да правим каквото искаме. Бих предпочел още един ден тренировки и възнамерявах да се упражнявам, без Палм да се мотае наоколо.
Но когато се събудих онази сутрин, Дейнън седеше на края на леглото си и си обуваше чорапите. От Палм нямаше и следа.
— Добро утро. — Дейнън ми се усмихна. — Някакви планове за днес?
Поклатих глава:
— Мислех си просто да поскитам из града, а после да се упражнявам малко — казах му.
— Виждал ли си Уестмиър Плаза? — попита той.
— Не — дори не знам какво е „плаза“! В Мипосин със сигурност няма такова нещо.
— Целият този район се нарича Уестмиър заради близкото езеро. Мисля, че „плаза“ е просто натруфено име за голям настлан с плочи площад — каза ми той — В единия край има пазар, а в другия — магазини и кафенета. Бих могъл да те разведа наоколо, ако искаш…
— Звучи добре. — Струваше ми се, че с Дейнън започваме да се сприятеляваме — щеше ми се аз да го бях поканил да правим нещо днес.
— Да отидем ли веднага след закуска?
Двайсет минути по-късно бяхме навън на свеж въздух. Подухваше лек ветрец, а слънцето топлеше лицето ми. Бях разочарован, че не видях Куин на закуска, и се чудех къде ли смята да прекара съботата си. Но не исках да изглеждам твърде заинтересуван от нея и вместо това попитах Дейнън:
— Какво прави Палм в съботите?
— О, роднините му идват да го вземат и го извеждат на голям обяд. Вечно се хвали с големите пържоли, които поглъща, и специалния сос, с който са залети.
Това беше типично за Палм. Нямах нищо против факта, че беше роден в заможно семейство и имаше най-доброто от всичко. Просто така стояха нещата — късметът на изтегления жребий. Но мразех това излъчване на надменност и постоянно самохвалство. Сега обаче положих усилие да го изтикам от ума си и да се съсредоточа, като се наслаждавам на свободния си ден навън.
— Това със сигурност е най-хубавата част на Гиндийн — отбелязах. Бях прекарал времето на изгнанието си от дома на Тайрън от другата страна на града, като така и не се осмелих да дойда насам от страх да не се сблъскам с Палм или Дейнън — или дори самия Тайрън, — така че всичко беше ново за мен. Все още бяхме сред настланите с плочи алеи и големи къщи, някои от които дори имаха градинки, засадени с ниски храсти и напъпили цветя.
— Тук живеят най-добрите учители по бойни умения и служителите от букмейкърските къщи. Пинчън има къща тук, както и някои от по-богатите търговци и фермери, за да отсядат, когато са в града. Готово — стигнахме — каза Дейнън, когато завихме зад един ъгъл. — Какво мислиш за това?
Стояхме пред нещо, което, предположих, беше така наречената „плаза“. Никога не бях виждал нищо подобно: обширен павиран площад, чиито четири страни бяха засадени с дървета. На запад имаше десетки пазарни сергии, покрити с цветни балдахини, които леко се къдреха от бриза. На изток се намираше редица от магазини, заедно с кафенета с маси отвън. А цялото място гъмжеше от групи и двойки, които разговаряха или се разхождаха бавно на слънчевата светлина. Всички бяха много изискано облечени — несъмнено в най-хубавите си дрехи. Аз имах само ризата, която не ми беше по мярка, и панталоните, дадени ми от Тайрън.