Не ми харесваше идеята Палм да направи на Куин такъв подарък и се надявах, че Дейнън е прав — че дори да опиташе, тя щеше да откаже подаръка. Искаше ми се аз да можех да й купя онези ботуши. Това нямаше да промени чувствата й към мен — тя вече си имаше приятел, — но щеше да я направи щастлива. Обаче беше невъзможно и аз изтиках мисълта от ума си.
Стигнахме до края на пазарния площад, после продължихме през обточените с дървета улици към тревистия склон, който водеше нагоре към езерото. То беше голямо и с овална форма, спокойните му води отразяваха синевата на небето; към дървен пристан бяха привързани гребни лодки. Къщите свършваха тук; оттатък видях гора. Все едно бяхме в средата на нищото и внезапно, за пръв път, откакто пристигнах в Гиндийн, изпитах чувство на истински покой.
С Дейнън тръгнахме в посока на часовниковата стрелка по брега в дружелюбно мълчание, после се настанихме на тревата до малък поток, който беше един от двата притока на езерото.
— Ходеше ли на училище в Мипосин? — попита ме Дейнън. — Забелязах един от документите ти на писалището на Кърн — почеркът ти е много спретнат. Той вечно се оплаква, че моят е почти нечетлив.
Не бях говорил много за живота си преди пристигането си в Гиндийн.
— Фермата ни беше прекалено далеч от града — казах му. — Едно време ме учеше майка ми.
— Сигурно е била умна жена. Тук има съботни училища, които някои от децата от фермите посещават. Нашата ферма е доста близо до Гиндийн, така че по този начин получих образование. Беше трудно да смогвам, защото имаше купища домашни. Аз трябваше да пиша моите, след като работя по цял ден във фермата. Разбира се, Палм е имал частен учител — само най-доброто за него.
Кимнах. За Палм всичко е било лесно. Седяхме мълчаливо няколко минути, гледахме към езерото и се радвахме на слънцето.
— Човек не би си помислил, че това е същият град — отбелязах. — Районите около кланицата и Колелото са напълно различни.
— Да, тук живеят богаташите. Иска ми се да си купя къща тук някой ден — каза замислено Дейнън. — Между другото, искаш ли да се поразходим с гребна лодка в езерото? Евтино е и ще платя аз.
Докато се отправяхме към кея, чух вик. Бяхме прекалено далече, за да чуя думите, но тонът ми подсказа, че нещо никак не е наред.
Там, където бяха привързани лодките, се беше събрала малка тълпа; всички се взираха надолу към водата. Когато се приближихме, потреперих. Бризът се беше усилил и изведнъж ми се стори по-студено.
— О, не! — извика Дейнън. Беше забелязал какво гледаха хората. Миг по-късно го настигнах и, с чувство на гадене в стомаха, видях едно тяло да се носи с лице надолу в езерото.
До него един мъж се мъчеше да го измъкне от водата, но то бе прекалено тежко за него.
— Помогнете ми! — изкрещя той, но тълпата само гледаше; никой не помръдна.
Исках да помогна и се канех да затичам, когато Дейнън се втурна пред мен и се хвърли с плясък в езерото. Последвах го: студената вода ме накара да ахна задъхано. Тялото беше вкочанено и подгизнало от вода, която го правеше много тромаво, но някак го извлякохме на брега. После го претърколихме.
Беше тялото на млада жена — вероятно на не повече от двайсет години, с призрачнобледо лице. Мъжът я претърколи отново по корем, обърна главата й на една страна и започна да натиска ритмично гърба й̀, докато тълпата се приближи, за да гледа.
От устата на момичето избликнаха силни струи вода и се изпълних с внезапна надежда, че той я е върнал към живота. Но тя не реагира повече и накрая той спря и поклати глава.
Какво се бе случило? Дали беше паднала от някоя лодка? Или бледото й лице означаваше, че е била във водата от доста време?
Потреперих отново и хвърлих поглед нагоре, когато един облак закри слънцето. Дейнън улови погледа ми и поклати печално глава.
Чух ахвания, а някой изкрещя. Заставяйки се да погледна пак към момичето, видях какво бе предизвикало реакцията: две дълбоки пурпурни рани на врата й̀.
— Кръвта й е била изцедена — прошепна Дейнън.
За частица от секундата тълпата около тялото на момичето се бе разпръснала, тичайки надолу по склона към най-близките къщи и пазарния площад отвъд тях. Когато мина мъжът, който се беше опитвал да свести момичето, видях паниката в очите му.
— Сега трябва да се махаме оттук! — каза рязко Дейнън. Изглеждаше ужасен, докато се взираше нагоре по склона към дърветата.
Погледнах го въпросително.
— Таласъма я е убил, а сега пискюлестите ще дойдат за тялото — обясни той.
— Какво? Ще дойдат сега — в тази минута?
— Може би сега — със сигурност преди да е изтекъл един час. Вероятно имат шпионин, който се крие там в дърветата. Хората избягаха и мястото е пусто. Така че скоро ще са тук — можеш да си сигурен в това. Да се махаме, преди да е твърде късно.