Без нито дума повече, той забързано тръгна надолу по хълма; последвах го по петите.
Когато стигнахме до първата редица къщи, се изравних с него и сложих ръка на рамото му.
— Къде отиваме?
— Обратно в къщата на Тайрън. Там ще е по-безопасно. Всички ще си тръгнат към къщи, за да заключат и залостят вратите си. Ние трябва да направим същото.
— Аз ще остана — казах му. — Иска ми се да видя как изглеждат пискюлестите.
Изражението на Дейнън мигновено показа какво мисли за това.
— Опасно е, Лейф. Прекалено рисковано. Ако те видят да гледаш, може да хванат и теб. Разумната постъпка е да се махаме оттук.
— Онова клето момиче е мъртво! — отвърнах рязко: гневът се трупаше в мен и караше ръцете ми да треперят. — Наистина бих искал да им попреча да вземат тялото й̀. Знам, че не можем да им попречим да направят това — твърде много са, — но се чувствам като страхливец да бягам. Смятам да остана и да видя как изглеждат враговете ни. Виждаш ли онази туфа храсти и висока трева… — посочих от лявата ни страна. — Мога да се скрия там. Няма да се виждам и ще съм в достатъчна безопасност. От коя посока ще дойдат — през града или от дърветата?
— Вероятно от дърветата — отговори Дейнън. — Понякога сноват из улиците на града, но само след като се мръкне.
— Тогава ще остана и ще следя — не е нужно ти да се излагаш на опасност. Върни се у Тайрън. Аз ще се справя.
— Ако ти оставаш, Лейф, тогава и аз ще остана. Ти си нов в града и Тайрън ми каза да те наглеждам. Никога преди не съм виждал пискюлести посред бял ден — зърнах двама близо до Колелото веднъж, но бяха далече. Аз също искам да видя враговете ни!
Отправихме се към няколкото ниски храсти и се снишихме, скрити от всеки, който се зададеше надолу по хълма към езерото.
— Оттук би трябвал да виждаме добре — казах.
Щом започна чакането, се почувствах любопитен, но спокоен. Гневът ми се беше уталожил и нямах истинско усещане за опасност. Със сигурност щяхме да сме в безопасност тук, нали?
Докато времето минаваше обаче, чувствата ми постепенно се промениха. Започнах да се тревожа. Тайрън нямаше да одобри това. Щеше да каже, че поемаме ненужен риск. Хвърлих поглед назад към най-близкия ред къщи. Вратите бяха затворени, а завесите — спуснати. Всички бяха на сигурно място вътре, с изключение на нас. Жителите на града бяха съвсем наясно с опасността от пискюлестите. Нямаше да поемат никакви рискове.
Чакахме и гледахме мълчаливо, докато още и още съмнения се въртяха като вихър из главата ми. След около половин час Дейнън започна да става неспокоен.
Промъкна се по-близо:
— Тайрън сигурно започва да се тревожи — прошепна. — Новината за това навярно вече е стигнала до него; ще заключи вратите си.
Дейнън имаше право. Досега Тайрън вече щеше да ни очаква обратно. Не исках отново да го ядосам. Почувствах няколко капки дъжд по лицето си и потреперих от студ; крачолите на панталоните ми още бяха подгизнали от газенето ни в езерото. Скоро щеше да се наложи да се връщаме.
— Нека да останем само още десет минути, после ще си тръгнем. Това устройва ли те? — попитах.
Дейнън кимна и продължихме да наблюдаваме и да чакаме. Бях сигурен, че са минали десет минути, но никой от нас не понечи да тръгне. Вече ръмеше, тънката мокра мъгла ни пречеше да виждаме идеално.
Но виждах достатъчно.
Сърцето ми подскочи, когато пискюлестите се появиха съвсем внезапно, източвайки с дълги скокове от дърветата като глутница грамадни сиви плъхове. Бързо ги преброих. Бяха поне две дузини. Водачът беше едър — може би два пъти по-едър от човек — и тичаше на четири крака. Другите бяха различно големи, някои на четири крака, повечето изправени, но тичащи със странна походка, която далеч не приличаше на човешка. Движеха се бързо и безшумно, облечени в сиви качулати мантии, които се влачеха по тревата. Помислих си, че ако слезеха по хълма за нас, щяха да ни хванат за секунди.
Пискюлестите се събраха около тялото на момичето, но един в края на глутницата внезапно повдигна глава. Лицето му беше толкова изпито, че приличаше почти на череп, очите бяха кухи черни ями. Стори ми се, че се взираше право в нас.
От страх сърцето ми заблъска като чук. Нима можеше да ни види? Може би можеше да ни усети по някакъв друг начин? Незабелязан от останалите от глутницата, той се втурна надолу по хълма, право към скривалището ни.
Дейнън ме погледна с разширени от страх очи и понечи да се надигне, сякаш се канеше да се обърне и да побегне. Хванах здраво ръката му и поклатих глава. Ако изпаднехме в паника и хукнехме, цялата орда пискюлести щеше да ни подгони из пустите улици. Нямаше да има никой, който да ни помогне. Щяхме да бъдем заловени и отведени в цитаделата на Таласъма. Нямаше да ни видят никога повече.