Макар че тунелът бе осветен, между факлите имаше големи пролуки и части от него бяха много сумрачни. Помислих си, че наистина щеше да е ужасяващо да се изгубя тук долу в тъмното.
Куин вървеше бързо, набирайки все по-голяма и по-голяма преднина пред мен. Закъде се беше разбързала, почудих се. Стигнахме до много тъмен участък от тунела и внезапно вече изобщо не я виждах.
Спрях. Чувах някъде наблизо да капе вода, но напред нямаше звук от стъпки. Дали беше свърнала надолу по някой страничен тунел, докато аз просто бях продължил право напред? За миг почувствах пристъп на паника и си поех дълбоко дъх, за да се успокоя.
После усетих потупване по рамото и сърцето ми се качи в устата. Обърнах се, усещайки някой — или нещо — да стои много близо до мен. За момент изпитах ужас; после усетих онова лавандулово ухание и чух Куин да се кикоти.
Ядосах се. Това не беше представата ми за шега.
— Уплаши се, а? — каза тя меко. — Може би трябва да те хвана пак за ръката, за да съм сигурна, че няма да се загубиш!
Тя ме поведе в тъмнината и докато вървяхме, хванати отново за ръце, целият гняв се оттече от мен.
Скоро тунелът започна да се стеснява. Куин стисна ръката ми и се усмихна:
— Сега наближаваме едно от спалните помещения — каза тя.
Минахме през малък сводест вход от дялан камък и аз вдигнах поглед, смаян. Защото от всяка страна видях ниша с каменни легла, застлани с тънки наръчи слама — редица след редица, натрупани едно над друго, простиращи се от пода до високия сводест таван — тук можеха да бъдат натрупани стотици лакси.
Бях работил доста време с лакса си и бях преодолял по-голямата част от страха и безпокойството, изпитани, когато за пръв път видях малкото спално помещение на лаксите в Колелото. Но сега бях зашеметен от онова, пред което се изправих.
Повечето полици бяха заети и зърнах бръснати глави, пожълтелите пети на мазолести крака, кореми и гърди, блестящи от пот, и отпуснати усти, отворени, за да поемат застоялия въздух, който вонеше на урина и мокро куче. Да не говорим за пластините на гърлата, с розовите им устиета и смущаващ намек за по-наситен пурпурен цвят отвътре.
Бяха толкова много — твърде много — и бяха твърде близо. Сега лаксите сияха, поставени в дълбок транс, за да бъдат прибрани.
— Не е красива гледка, нали? — каза Куин.
— Има нещо разстройващо да видя толкова много по такъв начин — отвърнах.
Тя кимна:
— Това е нещо, което повечето зрители никога не виждат. Малко като в кланицата: хората лакомо ядат пържола и й се наслаждават, но не искат да мислят за живото животно, което е заклано и разчленено, за да могат те да си напълнят търбусите. Това понасят лаксите. Бият се и тренират, но през повечето време спят.
Почувствах се спокоен едва след като благополучно отминахме спалното помещение и отново се отправихме надолу по тунела.
— Колко спални помещения има? — попитах.
— Още три — отговори Куин. — По-успелите учители по бойни умения като баща ми имат собствени помещения на нивото точно под арените, но мнозинството държат лаксите си тук долу. Повечето от тях се бият на арените от 1 до 12. После, разбира се, има диви лакси…
— Диви ли?
— Искам да кажа, лакси в неопитомено състояние — онези без собственици.
— Шегуваш се!
Лаксите, използвани на Арена 13, се купуваха от Търговеца за тази цел. Диви лакси отвъд човешкия контрол… това беше нещо, което дори не си бях представял.
— Ще видиш. Вече наближаваме.
Куин ме изнервяше. Дали напред имаше наистина диви лакси, или това беше поредната й шега?
За мое облекчение, просто стигнахме до желязна решетка, препречваща входа на тъмен страничен тунел, който се спускаше стръмно надолу.
— Погледни това — каза Куин и посочи един участък от решетката. Беше наскоро поправяна: останалото беше ръждиво и много по-старо.
— Този тунел беше запечатан — и с пълно основание. Тук долу има лакси — никой не знае колко — извън контрол и оцеляващи както могат; вероятно като се хранят с плъхове и се изяждат взаимно. Опасните участъци са запечатани така. Проблемът е, че дори Сиро не познава разположението на всички тунели. Както казах, винаги се придържай към добре осветените.
— Кой е Сиро? — попитах.
— Той е служителят, който отговаря за Общността, цялата тази подземна зона. Тук долу има кухни, тренировъчни участъци и дори незаконни бойни зони. Сиро управлява всичко това. Ще ти го посоча след няколко минути.