Едва не пропуснах да забележа острието, което се вряза в горната част на ръката на лакса със синята препаска; нагоре се разлетяха пръски кръв, които привлякоха възбудени възгласи и викове от публиката. В следващия миг посеченият лакс отвърна на удара, разсичайки гърдите на противника си, който залитна и едва не падна.
Те отстъпиха и отново взеха да се обикалят в кръг, кръвта им покапа по пясъка.
Отново се сблъскаха силно във вихър от мушкащи и режещи удари. Мечовете намираха целта си отново и отново. Кръвта плискаше и падаше на капки, блестейки като червен дъжд в светлината на факлите.
Беше ужасно за гледане. Те се режеха на парчета. Просто исках всичко да свърши.
Но краят беше още по-ужасен.
Лаксът в синьо беше отблъснат назад към ръба на арената. Нямаше стена, която да го спре, и той не беше близо до никоя от четирите колони. Беше принуден да отстъпи назад в остриетата. Започна да се извива и гърчи, опрян в тях, с накълцани крака, после падна върху тях, докато другият лакс го сечеше отново и отново.
Сега зрителите бяха на крака, крещяха и тропаха с крака в очакване на клането. Гласовете им се надигнаха в мощен рев, който отекна из пещерата. Над него обаче можеше да се чуе ужасен звук — пронизителните, агонизиращи писъци на лакса, докато умираше върху остриетата.
Куин се извърна, преви се и я чух как се напъва да повръща. На мен също ми се гадеше от зрелището и в мига щом усетих мириса на повърнатото от нея, аз също повърнах: стомахът ми се бунтуваше с бързи, болезнени спазми.
След като свърших, се погледнахме, без да говорим, после се оттеглихме обратно в тунела. Куин вървеше дори по-бързо от преди.
— Това трябва да бъде спряно! — казах й ядосано, но тя не каза нищо. — Къде отиваме сега? — попитах.
— На битките с тояги — отвърна тя. — О, не се тревожи. Баща ми забранява да участвате, не да гледате.
Десет минути по-късно слизахме в малка пещера, където вече беше започнало състезание. Имаше малко зрители, вероятно не повече от петдесетина, което беше добре, защото пещерата беше доста малка, с нисък таван. Беше горещо и клаустрофобично.
Виждах там само един букмейкър със син шарф: беше се облегнал на стената с отегчено изражение на лицето. Изглежда, правилата бяха същите, както у дома в Мипосин. Нямаше ясно определена арена и битката бушуваше във всички посоки, възползвайки се напълно от границите на наличното пространство, нахлувайки в тълпата, която се разширяваше и свиваше в съответствие с обстоятелствата.
Видях обаче, че се биеха един срещу един, нещо, което рядко бяхме правили. В Мипосин обикновено беше един срещу трима.
Застанахме малко назад и загледах изучаващо бойците. Скоро стана очевидно, че можеше да има само един победител. Може би именно затова разпоредителят изглеждаше толкова отегчен. Единият боец явно си играеше с противника си, използвайки състезанието, за да демонстрира уменията си. Беше висок и мускулест, с тъмна коса, и изпитах увереност, че съм го виждал преди.
— Кой е този? — попитах.
— Това е Йон — отвърна Куин. — Той е боец на Арена 13. Бие се от позиция „мин“ в школата на Уод. Това е третата му година; справя се доста добре — макар че никога няма да е толкова добър, колкото Кърн. Но именно в това е наистина добър. Битките с тояги. Той е най-добрият в града.
Последното изречение на Куин ме сепна и почувствах как нещо се пробужда в мен. Беше като предизвикателство. Колко добър беше всъщност, запитах се. Може би аз бях по-добър. Но със сигурност не можех дори да си мечтая да се бия с него.
— Позволено му е да прави и двете?
— Разбира се, че му е позволено. Уод не възразява. Това правило е само на баща ми. Много от по-младите бойци идват тук долу да се бият. Битките с тояги са в реда на нещата. Управата на Колелото не се меси. По-добре е, отколкото бой с ножове. Това правеха, преди да въведат забраната. Много младежи загиваха всяка година на същото това място.
Схватката приключи бързо, когато Йон проби гарда на противника си и му нанесе удар с опакото на ръката в лявото слепоочие. Ударът не беше много силен, показваше по-голяма сдържаност, отколкото някога бях виждал в Мипосин. Тоягата дори не го разкървави.
Йон се поклони на противника си и битката приключи. Зрителите се втурнаха към него и започнаха да го тупат по гърба. Явно беше много популярен, но докато му поднасяха поздравления, очите му обхождаха тълпата, сякаш търсеха някого. В следващия миг се усмихна и тръгна право към нас.