Изглежда, усмивката му беше предназначена за мен и бях озадачен, но скоро осъзнах, че гледаше Куин. А след това го познах. Бях го виждал два пъти преди, втория път — когато Дейнън го посочи в кафенето на пазарния площад.
Беше приятелят на Куин.
Те се прегърнаха, а когато Йон отстъпи малко назад, все още преметнал дясната си ръка през раменете на Куин, забелязах как тялото й се наклони към него: гледаха се в очите, сякаш наоколо нямаше никой друг. Внезапно ме прободе ревност.
Защо ме бе държала за ръката, запитах се. Играеше ли си с мен? Дали просто ме дразнеше? Или може би това беше нейният начин да покаже приятелски чувства. В края на краищата, беше ме целунала по бузата — не по устните.
— Йон, това е Лейф — каза най-накрая Куин. — Новобранец на баща ми.
Беше вярно. Като последният приет в школата на Тайрън, официално бях „новобранецът“, но думата не ми харесваше.
— Всеки приятел на Куин е и мой приятел — каза Йон с дълбокия си глас. Помнех го от първото си идване до Колелото. Тогава той изглеждаше тъжен и наранен; сега сияеше, сякаш всичко беше наред със света и той беше най-щастливият човек в него.
Кимнах и се опитах да се усмихна, но открих, че ми е трудно.
— Жалко, че работиш за бащата на Куин — каза Йон. — Тя ми разказва много за теб. Смята, че можеш да ми бъдеш добър противник.
— Съгласен съм — казах му, — но той вече ме изгони веднъж, така че не смея да рискувам.
— Аз също знам всичко за това — каза той ухилено. — Както и да е, Лейф, би ли ни извинил за момент? Трябва да разменя няколко думи насаме с Куин. Няма да се бавим.
Почувствах се обиден, но знаех, че се държа глупаво: бях възприел онази целувка като нещо, каквото тя не беше. Канех се да се отдалеча, но без да сваля ръката си от раменете на Куин, Йон я поведе покрай тълпата, надолу по един страничен тунел и те се изгубиха от поглед.
Докато ги чаках да се върнат, гледах още двама състезатели, но не бях съсредоточен. Не ми харесваше Куин да е с Йон. Не беше нищо лично: нямах нищо против него. Просто не ми харесваше идеята Куин да бъде с някого.
Куин се върна сама; не изглеждаше доволна.
— Хайде, да вървим — каза троснато и тръгна първа обратно нагоре към повърхността по по-бърз маршрут.
Скоро си проправяхме с криволичене път из тъмните улици на града: Куин крачеше гневно.
— Какво има? — попитах.
— Нищо. Не питай. Лично е! — заяви тя кратко.
Тонът й ме подразни. Беше очевидно, че се е скарала с Йон.
— Виж, не искам да се меся в личните ти работи, но не си изкарвай проблемите на мен! — отвърнах ядосано.
Тя не отговори, а когато стигнахме до спалнята й̀, дори не си казахме „лека нощ“.
После се прибрах в стаята си, откривайки, че ми е невъзможно да заспя.
19.
Пискюлестите
Пискюлестите са като ресничестите възли по ръба на наметалото на Таласъма. Всеки един е потопен в отрова. Ще нахраним с тях господаря им.
Почуках на вратата на кабинета на Тайрън в главната сграда — стаята, където се срещнахме за пръв път. Бях помолил за среща и той ме очакваше. Едномесечният ми изпитателен срок беше приключил две седмици преди това, а той все още не ми беше казал дали съм го издържал, или не.
Дали щеше да ме задържи като свой възпитаник?
Той кимна към кожения стол и аз седнах с лице към него от другата страна на голямото писалище. Устата ми беше пресъхнала. Бях направил най-доброто, което можех — но дали щеше да е достатъчно добро? — зачудих се.
— Помоли да ме видиш, така че какво мога да направя за теб? — каза Тайрън с усмивка.
— Дойдох по две причини — казах му. — Първо, за да ви попитам дали съм издържал изпитателния си срок, и второ, да ви отговоря на въпроса, който поставих в първия ден от обучението си. Попитах ви защо не се бием на Арена 13 само човек срещу човек. Попитах ви защо имаме нужда от лаксите. Вие ми казахте да се опитам сам да открия…
— Е, давай, Лейф. Кажи ми отговора, до който стигна.
— Не съм стигнал до един ясен отговор. Сетих се за няколко причини, но повечето от тях са само предположения — казах му.
— Тогава предположи, Лейф. Нека чуя мислите ти.
Бях мислил дълго и усърдно какво щях да му кажа. Така че си поех дълбоко въздух и започнах.
— Мисля, че начинът, по който се бием, е свързан главно с традицията и създаването на богатство. Ако хората правят нещата по един начин достатъчно дълго и той върши работа, те просто продължават. Битките на Арена 13 са индустрия. Тя осигурява работа за учителите по бойни умения, бойците и онези, които ги обслужват. Букмейкърските къщи създават още работа и богатство. Мисля обаче, че битките Тригладиус — три меча — водят началото си от много по-отдавна: от неща, които са се случили преди поражението на човека и построяването на Бариерата. Тогава нещо се е случило — може би някаква форма на борба или развлечение — и Арена 13 ознаменува именно това. Но това, което правим сега, може да е само жалка сянка на онова, което е станало тогава.