Погледнах Тайрън и видях, че лицето му беше непроницаемо.
— А може би има и свидетелства във фолклора на Джентай, за който ми разказваше баща ми. Когато успея, възнамерявам да ги посетя и може би мога да открия нещо повече за ритуалите им.
Тайрън сви рамене:
— Явно си обмислил отговора си, Лейф — каза с усмивка. — По-добър е от това, което могат да измислят повечето хора. Самият аз мисля много за това. Един ден се надявам да открия повече, така че очаквам с нетърпение да чуя какво ще разбереш от Джентай.
Той замълча и ми се усмихна:
— Ако не броим битката с тояги, отбеляза много добро начало. Издържа едномесечния си изпитателен срок. Браво!
Тайрън посегна надолу, вдигна един пакет иззад писалището си и ми го подхвърли.
— Отвори го — нареди.
Беше чифт ботуши Триг. Бяха с отлично качество и излъчваха приятния мирис на нова кожа. Сега вече имах собствени ботуши — свършено беше с тренировките на бос крак. Това щеше да подобри представянето ми и беше още една стъпка към осъществяването на амбицията ми да се бия на Арена 13.
— Това са най-хубавите ботуши, които могат да се купят — каза той, — но ще трябва да ги поразтъпчеш. Очаквай да ти направят някой и друг мехур отначало. Предстои ти много усърдна работа, но знам, че няма да ме разочароваш.
Беше съботен следобед и седях с Дейнън на една маса пред обичайното ни кафене на пазарния площад. През седмицата бе имало внезапни дъждове и каменните плочи бяха влажни. На хоризонта зловещо се бяха струпали облаци, а силен вятър караше дърветата да се извиват и гърчат. Наоколо имаше по-малко хора от обикновено.
Отпивахме сок и си бъбрехме. Беше мой ред да плащам: имах пари в джоба и започвах да спестявам. Именно тогава видях Куин да идва към нас през пазарния площад с приятеля си, Йон.
От посещението ни в Общността насам тя избягваше погледа ми на масата за закуска и дори когато се разминавахме из къщата, не можех да разбера защо се държеше така. В края на краищата, не бях направил нищо лошо. Гордостта обаче не ми позволяваше да направя първия ход. Чувствах се оскърбен. Мислех си, че е редно тя да ми се извини, макар да знаех, че нямаше да го стори.
Те минаха доста близо до нашата маса и бях сигурен, че трябва да ни е видяла, но тя не хвърли дори бегъл поглед в нашата посока. Йон обаче се усмихна и кимна, и аз му помахах. Седнаха през няколко маси от нас.
— Да не сте се скарали за нещо с Куин? — попита Дейнън. — Надявам се, не възразяваш, че питам, но не можех да не забележа, че тя постоянно се прави, че не те вижда. Мислех, че сте добри приятели.
Свих рамене:
— Мисля, че е имала някакъв спор с приятеля си и после започна да се държи странно с мен. Сопна ми се и аз й отговорих рязко. Не й хареса и оттогава не ми е говорила. Помагаше ми със звуковия код на тренировъчния терен, но и това престана.
— Понякога момичетата могат да бъдат странни. Кой ли може да ги разбере? — Дейнън поклати глава.
— Е, аз със сигурност не ги разбирам.
— Може би именно ти трябва да разчупиш леда — предложи той.
— Как? — зачудих се.
— Просто кажи, че съжаляваш.
— Но аз не мисля, че съм направил нещо лошо.
— „Съжалявам“ е просто дума. Можеш да го кажеш. Тогава всичко ще бъде наред.
— Правиш го да звучи лесно, Дейнън.
— Наистина е. Тя вероятно също иска да каже, че съжалява, но гордостта не й позволява. Ти можеш да бъдеш по-великодушен. Във фермата на баща ми има двама работници, които не са си говорили от повече от трийсет години и все пак хората казват, че едно време били добри приятели. Ето колко дълго продължило неразбирателството им. Бас ловя, че дори не помнят за какво са се скарали. Ако единият от тях беше казал, че съжалява, днес все още щяха да бъдат приятели.
На път за вкъщи минахме покрай магазина, където се продаваха принадлежности за Триг, и забелязах, че червените ботуши все още бяха изложени на витрината.
Така и не успях да поема нещата в свои ръце и да кажа, че съжалявам. Дългото мълчание между нас свърши същата нощ с три силни почуквания по стената; почуквания, които обикновено идваха много късно нощем, събуждайки ме от дълбок сън.