Не знаех какво имаше предвид. Човек не можеше да продаде печеливш билет. Той не можеше да бъде разменен срещу пари. И важеше едва след като бъдеше проверен и подписан от Надзорника на букмейкърските къщи. Бях се погрижил за това, така че сега единствено аз можех да използвам билета.
— Да предположим, че вместо това ти намеря място като чирак за някакъв занаят? — предложи той и сърцето ми се сви. — Нещо сигурно и стабилно. Градът започва да процъфтява. Можеш да бъдеш зидар или дърводелец. Когато приключиш чиракуването си след пет години, можеш да се изхранваш добре. Да се устроиш до края на живота си. Всичко, което трябва да направиш, е да прибереш този билет обратно в джоба си и да забравиш напълно за него. Дори ще ти платя чиракуването, квартирата и храната — и няма да ми дължиш дори едно пени.
Защо би направил това? Чудех се. Защо така отчаяно искаше да се отърве от мен, че беше готов да плаща издръжката ми другаде? В края на краищата, нямаше да му струва нищо да ми даде онова, което исках. Къщите за залагания подкрепяха по петима обучаващи се бойци всеки сезон. Средствата за това идваха отчасти от хилядите билети, продавани на младите надеждни бойци. Или, по-обичайно, на бащи, които ги купуваха от свое име. Сините билети бяха скъпи.
Арена 13 в Гиндийн привличаше онези, които търсеха вълнение и шанс за слава; възможността да спечелят истински пари, вместо да бъдат обвързани с някакъв занаят или, още по-лошо, принудени да вършат черна работа, за която не се изискваха никакви умения. Именно затова аз също исках да се бия там — макар да имах друга, по-лична причина, която все още не бях готов да разкрия на никого — дори на Тайрън.
— Е, какво ще кажеш? — попита той. — С какъв занаят би искал да се захванеш?
— Искам да работя за вас, сър — повторих. — Искам да се науча да се бия на арената.
— Как каза, че ти е името? — запита Тайрън.
Поех си дълбоко дъх и му съобщих за трети път исканите сведения.
— Казвам се Лейф.
Той се изправи на крака.
— Виж, не те искам, Лейф — сега гласът му беше по-силен и с нотка на истински гняв. — За какво ми е да ти давам място, когато десетки бойци с доказани способности вече се тълпят на вратата ми? Системата твърди, че твоят печеливш билет ти дава правото да бъдеш обучаван, но това не означава непременно обучаван от мен. Ти просто се опитваш да изживееш една мечта, подобно на много други младежи от провинциите. Реалността на този живот не е това, което са те подвели да вярваш. Нищо от него не е такова. Бас ловя, че никога дори не си влизал в Колелото, нито си виждал някоя от арените.
Наведох глава. Беше прав. Това беше първото ми идване в Гиндийн.
— Пристигнах едва вчера. Още не съм успял да видя нищо.
— Кой те доведе тук? — настоя Тайрън. — Чия беше каруцата?
— Никой не ме е довел.
— Никой ли? Още малко и ще ми кажеш, че си вървял пеш.
— Да, вървях. Ходих пеш.
— Какво? По целия път чак от Мипосин?
Кимнах.
Тайрън повдигна удивено вежди. Помислих си, че ще подхвърли някакъв коментар, но вместо това той попита:
— Разкажи ми за онзи билет, момче! Кой плати за него — баща ти ли?
— Баща ми е мъртъв, а също и майка ми.
— Е, съжалявам да чуя това. Но ти зададох въпрос. Когато задам въпрос, очаквам да ми отговорят.
— Преди две седмици в Мипосин дойде един търговец — обясних. — Имаше голям керван от пет каруци и всички дойдоха от километри наоколо да заменят или купуват стоки. Късно следобед мъжете започнаха да пият и той се присъедини към тях. След малко предложи местните младежи да изнесат малко представление за него, а той щеше да връчи награда на победителя. Така че започнахме да се бием с тояги, трима срещу един.
Както обикновено, победих, но наистина бях разочарован, когато наградата ми се оказа само син лотариен билет…
— Задръж за минута — прекъсна ме Тайрън. — Какво каза?
Мислех си, че съм говорил ясно, но повторих:
— Казах, че бях разочарован, защото спечелих само един син…
— Не, не това — първите ти две думи привлякоха вниманието ми. Каза, че си спечелил както обикновено. Правилно ли те чух?
Кимнах. Не се перчех; просто казвах истината.
— Бях най-добрият боец с тояги в Мипосин — шампионът. Откакто навърших четиринайсет, съм губил само веднъж. Това беше, защото беше мокро и се подхлъзнах в калта — макар че това не е оправдание. Ако искаш да печелиш, не се подхлъзвай.
— А на колко години си сега?
— Навърших петнайсет миналата седмица.