Направих се, че не чувам повикването на Куин. Знаех, че не ме кани в стаята си за извинение. Тя винаги искаше нещо. Първия път искаше да разбере що за птица е новобранецът. Втория път искаше да се бие с мен и да ме победи. Третия път — това пък за какво беше? Дали просто й трябваше повод да отиде на битките с тояги и да види Йон?
Трите потропвания се повториха, но аз не помръднах. Чух съскане от Палм, несъмнено ядосан както от шума, така и от факта, че Куин ме викаше.
Тя почука отново. Три много силни почуквания по стената.
— Помниш ли за какво си говорихме днес следобед? — обади се Дейнън от тъмнината. — Това е шансът ти, Лейф.
Така че се измъкнах от леглото и гневно навлякох ризата, панталоните, чорапите и ботушите си. Настроението ми се беше променило, откакто говорих с Дейнън. Не смятах да съм този, който ще се извини. Щях за последен път да отида да видя какво искаше Куин, после да й кажа да не ме вика никога повече. Щях да бъда студен. Щях да бъда като лед.
Щом я видях обаче, решимостта ми започна да се топи. Очите й бяха подпухнали и зачервени от плач. Носеше панталони и ботуши Триг, устните й бяха оцветени по обичайния начин, но освен това беше загърната в одеяло и забелязах, че трепереше от глава до пети.
За какво беше това? Част от мен си мислеше, че може би е някакъв номер — маневра за заблуда, за да ме накара да направя каквото искаше. Но сега от очите й се стичаха струйки сълзи. Това беше истинско.
— Лейф, трябва да ми помогнеш — каза тя. — Ти си единственият, който може.
— Какво има? — попитах, ужасявайки се от отговора. Знаех, че сигурно беше нещо много лошо.
— Йон — каза тя. — Пискюлестите са го хванали. Скоро ще е твърде късно. Преди разсъмване ще го отведат при Таласъма.
Опитах се да осмисля думите й̀. Как беше възможно?
— Не разбирам — казах й̀. — Как изобщо Йон се е замесил с пискюлестите? В града ли дойдоха?
Спомних си как бяха тичали с дълги скокове надолу по тревистия склон, за да грабнат тялото на мъртвото момиче. Дали бяха влезли в Общността след мръкване? Но защо бяха хванали Йон?
— Той отиде при тях — обясни Куин. — Беше предизвикателство, свързано с голям облог — много голяма сума пари. Ако беше спечелил, Йон щеше да се устрои до края на живота си, да може да си купи всеки лакс, който поиска. Но загуби от участника на пискюлестите. Пак не би трябвало да има проблем — и други от града бяха заложили на същото. Но сега те отказаха да платят. Това означава, че животът на Йон е изгубен. Пискюлестите ще го предадат на Таласъма.
Не можех да проумея какво се очакваше да направя. Струваше ми се като нещо, което трябваше да бъде докладвано на управата на Колелото или някой друг, който разполагаше с власт. Пискюлестите не бяха по-добри от разбойници. Това беше дори по-лошо от случилото се на езерото. Как можеше да им се позволява да го правят безнаказано?
— Каза ли на баща си? — попитах Куин.
Тя поклати глава и сълзите рукнаха по лицето й̀.
— Разкажи му — казах. — Със сигурност ще може да направи нещо…
— Не може да направи нищо. Никой не може. Пискюлестите са слуги на Таласъма, а никой не смее да се меси в делата на Таласъма. Ако му кажа, той ще ни възпре да се опитаме да помогнем. Има само един начин, по който можем да помогнем на Йон.
— Как мога да помогна? Единствените пари, които имам, са онези, които баща ти ми даде.
— Някой трябва отново да се бие с шампиона на пискюлестите. Донякъде е като битките с тояги, но е меч срещу меч. Точно затова ти си единственият, който може да ми помогне. Още не си положил клетвата и си достатъчно бърз да спечелиш.
— Искаш аз да се бия ли? — попитах; открих, че ми е трудно да повярвам на онова, което чувах.
Куин кимна.
— А ако загубя?
— Не се безпокой. Вече уговорих условията, но трябва да стане тази нощ. Ако спечелиш, Йон ще бъде свободен. Ако загубиш, застрашена съм аз, а не ти.
Не можех да повярвам на онова, което чувах.
— Това е глупаво. Ако нещо ти се случи, няма просто да ме изритат — баща ти ще ме убие.
— Вече е свършен факт, Лейф. Сключих сделката. Ако не се върна с теб сега, така или иначе ще умра…
Какво имаше предвид тя? В какво се забърквах?
Стоях там, опитвайки се да разбера какво се бе случило, докато Куин смъкна одеялото от раменете си и го пусна на леглото. Носеше къса горна дреха без ръкави и видях дълго прясно порязване на лявото й рамо. Макар да не беше дълбоко, изглеждаше подуто и възпалено, и жълто-зелено по краищата.
— Шампионът на пискюлестите използва мечове с отровни остриета; потопени са в плодове от скейп. Има противоотрова, но ще ми я дадат само ако се върна веднага. Без нея ще съм мъртва, преди да настъпи утрото.