Гърлото ми се сви от страх. Беше ми непоносимо да си помисля, че нещо може да се случи на Куин. Да я виждам да страда така, ме разстройваше повече, отколкото можех да повярвам, че е възможно. Тялото ми започна да трепери и не вярвах, че ще мога да проговоря.
Но после чувството отмина, за да бъде заместено от вълна на студена ярост, която ме връхлетя от глава до пети. Никой нямаше да нарани Куин, докато аз бях наоколо. Не можех да стоя настрани от това, независимо какво ми струваше.
— Разбира се, трябваше да направя залога по-съблазнителен с пари — продължи Куин.
На колана й бе прикрепена брезентова кесийка. Досега одеялото я беше скривало. Тя я потупа с дясната си ръка.
— Това е злато. На баща ми е. Ако го върнем преди зазоряване, той изобщо няма да узнае, че е липсвало. Е, ще помогнеш ли?
Умът ми се гърчеше насам-натам, опитвайки се да намери решение. Разбира се, че бях готов да се бия, за да защитя Куин, но дали имаше друг начин?
— Не можеше ли просто да накараш баща си да плати първия залог? Със сигурност би предпочел да направи това, вместо да позволи да се излагаш на опасност…
— Баща ми е богат, но дори той няма толкова пари. Онези, които отказаха да изплатят дълга си, са големи играчи — банкери от букмейкърските къщи, които трябваше да поделят основната част от сумата, ако Йон загуби. Но сега отказват да изплатят сумата. Това е част от борбата между Таласъма и хората, занимаващи се с пари в този град. Не всички получават пари от Таласъма и този път не са готови да платят цената на загубата. Това, което Йон щеше да спечели, е нищо в сравнение с онова, което са спечелили те.
Започнах да крача напред-назад до леглото, опитвайки се да мисля.
— Можеш да спечелиш, Лейф. Довери ми се. По-бърз си от шампиона на пискюлестите. Знам, че можеш да го направиш — каза ми Куин.
— Ами Йон? Той е загубил. Може и аз да загубя.
— Той не беше в най-добрата си форма — каза тя. — Беше заради клетвата, разбираш ли. Беше се заклел да не използва хладни оръжия извън арената. Нарушаването й го караше да се чувства виновен. Беше победен още преди да започне. В ума си вече беше загубил битката. Спорихме за това с дни.
— Спорихте? Искаш да кажеш, че ти си искала да се бие, а той — не?
Куин поклати глава:
— Не! Разбира се, че не — точно обратното. Изобщо не исках да се замесва. После, когато разбрах какви угризения изпитваше, задето е нарушил клетвата си, направих всичко по силите си да го убедя да се оттегли от схватката. Но той не слушаше. Никога не слуша и една дума, която казвам. Затова вечно спорим. Но той не заслужава да умре заради грешката си. Никой не заслужава да бъде даден на Таласъма. Затова, моля те, Лейф. Моля те, помогни му.
Намръщих се, но вече бях твърдо решен.
— Ще се бия — казах й̀.
Беше или това, или да я гледам как умира.
Прекосихме града, отправяйки се на север: скоро бяхме оставили зад гърба си последните къщи и се изкачвахме по кална изровена пътека към лагера на пискюлестите.
През пролука в облаците светеше полумесец и на бледата му сребриста светлина смътно различих шпиловете на цитаделата на Таласъма, издигащи се над билото на хълма. Хвърлих поглед обратно надолу към покривите на Гиндийн, домове, пълни с обикновени семейства.
Печално, порутено жилище се извисяваше застрашително пред нас. Прозорците му бяха изпочупени, а предната врата висеше открехната под безумен ъгъл. Закачулена фигура излезе на лунната светлина, направи ни знак да се приближим и ние се отклонихме от пътеката. Грубата трева беше неравна и непрекъснато се препъвах по големи туфи трева. Веднъж си ожулих пръста на камък, а когато изпъшках от болка, някъде наблизо зад мен отекна злобен кикот.
Значи бяха двама, осъзнах, един отпред и един отзад. Двама ли? Самозалъгвах се. Тук живееха. Това място гъмжеше от тях. После видях пискюлестите с качулките да чакат безмълвно, събрани в тъмнината на голия, мрачен склон.
Сигурно бяха двеста или триста. Арената представляваше открит земен участък с лек наклон, но беше суха и покрита със ситен чакъл, който хрущеше под краката.
Точно се чудех дали от мен щеше да се очаква да се бия на тъмно, когато от лявата ми страна внезапно запламтя факла. След няколко мига вече светеха дузина факли, всяка — държана от пискюлест.
Наблюдаваха ме лица, някои — с качулки, докато други видях в цялата им ужасяваща грозота: чертите им едва напомняха човешки и бяха разкривени от жестокост.
Не всички пискюлести стояха прави. Изглежда, че някои се отдръпваха далече от факлите. Те бяха дребни и странни по форма, и стояха на четири крака.