Бързината на пискюлестия ме плашеше. Всичко, което можехме да направим, беше да отстъпим отчаяно, докато той подтичваше през сгурията като насекомо. По-голяма заплаха обаче представляваше намазаната с мазнина и лъщяща горна част на тялото му. Той се наведе от кръста, сякаш костите му бяха меки и податливи. Или това, или имаше двойни стави, които позволяваха на дългите му ръце да нанасят удари от необичайни ъгли.
Постепенно ни изтласкваха надолу по хълма. Вече пъхтях тежко, въздухът стържеше в гърлото ми, по лицето ми се лееше пот, дланите ми бяха влажни, заради което ми беше трудно да държа мечовете си както трябва.
На два пъти се хвърлих в опит да нанеса удар на пискюлестия, но опитите ми бяха бавни и тромави, а той изобщо не се поколеба в решителното си настъпление. Само тялото му се придвижи частично назад, просто за да излезе извън обсега на остриетата на мечовете ми.
Чувах как пискюлестите подвикват подигравателно и дюдюкат зад нас. Знаех какво щеше да стане, ако бъдехме принудени да застанем отново сред тях: същите неща, които ставаха в Мипосин. Някой те сграбчваше за ръкава в тъмното. Нечии крака се опитваха да те препънат. Или можеше дори да те сграбчат и да те запратят напред към очакващата те тояга на противника ти.
А тук беше с хладни оръжия…
Вече бях изпълнен с ужас. Сърцето ми блъскаше като чук в гърдите. Нещо вътре в мен вече бе победено. Страхувах се за Куин и Йон, знаейки, че животът им ще бъде заложен на карта.
Страхувах се обаче и за себе си. Спомних си какво бе казала Куин: Направи така, че да му е невъзможно да продължи.
Именно това се опитваше да направи с мен пискюлестият. Хладните оръжия можеха да убиват. Хладните оръжия можеха и да изваждат противника от строя. Дори и да оцелеех, животът ми можеше никога повече да не бъде същият.
Точно тогава се случи.
По някаква причина се заковах на място, спирайки отстъплението ни. Поех си дълбоко дъх и зачаках там, протегнал мечовете пред себе си, и пискюлестият също спря. Очите му се взираха упорито в моите, но не помръдваше.
Над всичко сякаш се беше спуснала тишина. А после чух краката на Куин да хрущят по чакъла зад мен.
Две силни хрущящи потропвания с левия й крак, последвани от кратко, бързо, по-леко потропване с десния. Тя посочваше основните движения, използвайки звуковия код, който бяхме разработили заедно: две стъпки наляво, две стъпки надясно, последвани от диагонално обръщане надясно.
Тя беше толкова близо, че можех да почувствам топлия й дъх по тила си. Подобно на лакс, се подчиних и ние затанцувахме бавно по сгурията, наляво, после надясно, изпълнявайки стъпките на Триг, сигнализирани чрез кода Улум, който бяхме упражнявали заедно; вече ми се струваше толкова отдавна.
Това не се хареса на пискюлестия. Видях съмнението в очите му. Когато започнахме отстъплението, той не ни последва.
Нямаше значение. Въпреки това атакувахме, придвижвайки се напред по същия диагонал, нападайки бързо и съгласувано. И за пръв път се движехме като едно създание, стъпките ни бяха в унисон.
Пискюлестият отстъпи и ние се впуснахме след него. И бяхме много, много бързи. По-скоро се носехме плавно, отколкото се движехме, плъзгайки се напред, краката ни сякаш почти не докосваха чакъла.
Сега ръцете ми се подчиняваха на мозъка, нанасяйки удари без усилие, описвайки бързи дъги, които караха пискюлестия да се привежда назад от кръста. Третият ми удар едва не го поряза и го спаси само бързината на краката му. Те още подтичваха по сгурията, но сега го понесоха назад, докато ние го изтласквахме нагоре но склона.
Не се наложи Куин да използва отново Улум, което беше добре. Бяхме прекарали относително кратко време в репетиране на звуковия код и репертоарът ни беше ограничен. И въпреки това кодът беше изпълнил предназначението си: беше ме извадил рязко от страха ми, давайки ми време да помисля и да си поема дъх.
Сега, с нарастваща увереност, преминах към следващия етап, в който се биех по инстинкт и не се изискваше мисъл. Всяко движение, което правех, беше спонтанно. Отново бях боец с тояги, доверявах се на тялото си, бързината и умението се прехвърляха към ръцете и краката ми, докато умът ми бе откъснат от случващото се, хладнокръвен наблюдател, който изготвяше стратегията и отбелязваше слабостите на противника ми.
И не бях сам. Куин повтаряше движенията ми стъпка по стъпка. Дори когато се движехме, тя беше толкова близо, че все още можех да почувствам горещия й дъх по тила си. Почти сякаш чувах как бие сърцето й̀, туптейки в същия бърз ритъм като моето, сякаш имахме едно общо кръвообращение, нейните артерии и вени, свързани с моите.