Беше ободряващо и почти започна да ми доставя наслада. Но краят наближаваше бързо.
Първият шанс, който получих, беше слаб, но Куин вероятно дори не го забеляза. Не забеляза, защото не знаеше на какво бях способен. Когато се бихме, тя ме бе подложила на тежко изпитание, но знаех, че мога да издигна представянето си до друго ниво, което бях постигал може би само един-два пъти по време на битка. А сега, под натиска на битката с пискюлестия, изправен пред всички мрачни последици на поражението, отново бях стигнал до това място.
Втората възможност беше очевидна и когато я пропуснах, Куин реагира моментално.
— Довърши го! Довърши го сега! — изсъска тя в ухото ми.
Но не можех да го направя. Това изобщо не беше като да се бия с тояги. За да довърша битката, трябваше да го порежа с хладните си оръжия. Трябваше да го посека толкова лошо, че да не може да продължи. Пискюлестият сигурно някак беше усетил какво ставаше в главата ми. Или може би разбра, че бях изпуснал шанса си. Каквато и да беше причината, той внезапно започна да се бие с подновена енергия и ожесточение; отново започнахме да отстъпваме, принудени да слезем надолу по склона.
Накрая все пак го довърших. Победих, защото резултатът от загубата беше твърде ужасен, за да приема мисълта за него.
Пискюлестият се беше изложил на опасност, правейки онази допълнителна стъпка: тялото му се приведе от кръста, мечът му замахна за покосяващ удар към гърлото ми.
Той беше бърз, но аз бях по-бърз и пробих защитата му, като посегнах да забия десния си меч, чувствайки как въжето на десния ми глезен се изопна, когато Куин за миг се поколеба. Реагира точно навреме, за да не ни събори върху сгурията; навреме, за да ми позволи да последвам движенията й̀.
Но не порязах пискюлестия. Обърнах тежката ръкохватка на меча към него и я блъснах силно в устата, счупвайки зъбите му.
Използвах меча в лявата си ръка по подобен начин, като тояга, и го ударих по дясното слепоочие. Той изгуби съзнание още преди да падне на земята.
Помислих си, че съм победил, но грешах. Пискюлестите чакаха напрегнато. Овалът се превърна в кръг, когато започнаха да се приближават.
— Все още не си го довършил — каза Куин. — Щом се изправи пак на крака, ще продължи!
Тогава разбрах какво се очакваше от мен. Пискюлестият лежеше по гръб, гърлото му беше открито за острието ми. Това беше един начин да го довърша. Друг вариант беше да прережа сухожилията под коленете му, за да не може да ходи.
Не можех да направя никое от двете. Не можех просто да го посека хладнокръвно.
Но все пак направих разрез.
Сякаш в кошмар, направих разреза, без да мисля. Срязах въжето, което ме свързваше с Куин. Тя моментално зарови лице в ръцете си и нададе отчаян вопъл.
Едва тогава осъзнах колко ужасно беше това, което бях направил. Прерязвайки въжето, което ни свързваше, преди да погубя или осакатя противника си, бях сложил край на схватката.
Но освен това бях нарушил условията й̀.
Бях загубил.
Сега животът на Куин и Йон принадлежеше на Таласъма.
21.
Джентай
Ние сме Народът на Вълка.
Нашият бог се нарича Тангандар.
И никой няма да се изправи срещу нас.
Пискюлестите образуваха плътен кръг около нас. Чувствах тежестта им, жива бариера. Нямахме надежда за измъкване. След няколко мига Йон беше избутан в това малко, клаустрофобично пространство, за да се присъедини към нас.
Куин моментално го прегърна и заплака. Той започна да я гали по гърба и зашепна в ухото й̀. Но после един от пискюлестите ги бутна грубо и ни подкараха нагоре по хълма. Не си направиха труда да ни вържат. Всеки държеше в ръка меч или копие.
Сега започнаха да гасят факлите, докато вече вървяхме в тъмнина. Подозирах, че пискюлестите можеха да виждат много добре в тъмното. Не виждах нищичко, но усещах от време на време по някой удар от пискюлестите. На два пъти някой ме тупна силно по лявото рамо. Оръжия ме побутваха в гърба, нечии крака ме ритаха отзад но глезените. Ако не се броеше това, пискюлестите бяха безмълвни и това някак ги правеше още по-заплашителни.
Още се изкачвахме и беше ясно, че ни водят в цитаделата на Таласъма. Не знаех точно какво щеше да стане с нас там, но със сигурност щяхме да срещнем смъртта си — или може би нещо по-лошо от смъртта. Понякога пленяваха победените бойци живи. Те никога не се връщаха, така че какво ставаше с тях?