Или пък джинът щеше да вземе умовете ни и да върне телата ни? Спомних си момичето, което бях видял да яде мърша в кланицата, принизено до онова състояние на отчаяно животно. Такава ли щеше да бъде съдбата ни?
Въпреки всичките уверения на Куин знаех, че понеже бях срязал въжето, сега щях да понеса същата участ като нея и Йон.
Пред мен Йон и Куин се бяха прегърнали. След всичко, което бях рискувал, тя все още предпочиташе него пред мен. Просто ме беше използвала, за да се опита да го спаси, помислих си ядосано. Можеха да се утешават взаимно, докато на мен ми предстоеше да умра сам. Почувствах се наранен и изоставен.
Поех си дълбоко дъх и се опитах да спра да се самосъжалявам. Какво значение имаше сега каквото и да било? И с трима ни беше свършено. Забих поглед в земята с вцепенен ум, без да мисля повече за това.
Луната беше закрита от тъмни облаци и в продължение на може би десет минути се катерихме през тъмнината, докато масивните външни стени и извити шпилове на цитаделата на Таласъма започнаха да се издигат пред нас, по-черни от нощното небе.
Луната се показа за миг, осветявайки стените. Те бяха построени от огромни каменни блокове от вид, който не разпознах: камъни, които искряха, изкривявайки лунната светлина като през призма, преобразявайки я в нов лек бронзов нюанс.
Мигове по-късно отново бяхме потопени в тъмнина, но вече бях хвърлил поглед наоколо и бях забелязал, че повечето пискюлести се разпръснаха по склона, оставяйки може би четирийсет като стража.
Наближихме цитаделата, докато най-накрая успях да различа масивните бронзови порти. После обаче чух нещо друго: нещо, от което косъмчетата на тила ми настръхнаха.
Три масивни силуета стояха между нас и портите. Отначало си помислих, че може би ги изпраща Таласъма. Чух пръхтене на животно и звук от металическо дрънчене и в този момент полумесецът се показа иззад облак, призова привидение и го освети в блестяща сребриста светлина под удивения ми поглед.
Право напред видях трима конници, облечени в броня от метални брънки, с по два големи меча, прикрепени към седлото на всеки. Но какви коне! Никога не бях виждал такива създания. Това не бяха едрите, тантурести животни, които се използваха да дърпат баржи или да теглят каруци. Бяха чистокръвни коне с лъскав косъм, изящни и високо пристъпващи, с извити вратове и крака, създадени за бързина.
За мое удивление, ездачите приличаха на хора от народа Джентай. Имаха тъмна кожа, орлови носове, високи скули и дълги коси. Единият имаше гъсти мустаци, които скриваха устата му. Но никога не бях виждал точно такива джентай.
После забелязах нещо друго. Лицата им бяха изрисувани с дълги тънки линии: поредици от извивки и завъртулки, които следваха контурите на чертите на лицата им.
Това не бяха горски жители, нито пък наподобяваха онези печални, мръсни и опърпани фигури, които търгуваха и понякога просеха в покрайнините на Мипосин. Това бяха воини.
Средният от тримата извади меча си и пришпори коня си напред, докато нашите стражи приготвиха оръжията си. Някои от пискюлестите размахваха къси хладни оръжия; други имаха копия, грамадни закривени ятагани или дълги пръти, към които с връв бяха прикрепени жестоки двуостри брадви. Но когато джентаите се устремиха към нас, пискюлестите се разпръснаха. Бях съборен на колене и вдигнах поглед, когато копитата преминаха с гръмотевичен тропот близо до главата ми.
Борбата беше кратка и неравна: шестте остриета проблясваха и сечаха, докато въздухът се изпълни с писъци. Пискюлестите побягнаха с вой и викове в нощта. Някои слязоха по хълма; няколко успяха да пропълзят в тесните тунели от двете страни на големите бронзови порти.
Само след секунди, ако не се брояха няколко разпръснати кървящи тела, вече не се виждаше и един пискюлест. Изправих се на крака и отидох да застана до Куин и Йон. Джентаите яздеха обратно нагоре по склона към нас, онзи с мустаците беше насочил меча си към бронзовите порти на цитаделата.
Минаха доста наблизо, но не хвърлиха дори бегъл поглед в нашата посока. Водачът се приближи с коня си до големите порти и заблъска по тях с ръкохватката на меча си.
Отново и отново той отправи гръмко предизвикателството си. После изкрещя в нощта, думите му прогърмяха и отекнаха от високите стени.
— Излез и се бий с Джентай! — изрече предизвикателно той. — Излез и се изправи срещу хората!
Но отговор нямаше. Каменните стени се извисяваха над главите ни, блестейки с бронзов огън на бледата лунна светлина. Но никой не дойде да отговори. Нищо не отвърна на призивите им.