— Съжалявам за това — каза Кърн и потупа момчето по главата. — Тийна се чувства малко неразположена, затова аз се грижа за малкия Роби.
Усмихнах се и заех мястото си. Детето ме погледна с широко отворени очи. Беше къдрокосо и светлокожо като майка си, а не смугло като Кърн. Беше едро за двегодишно дете.
— Роби, кажи „здравей“ на Лейф — каза му Кърн.
— Здравей — каза детето, а после се върна към рисуването си.
— Как се чувстваш? — попита Кърн.
— Беше шок. Мислех си, че ТН е безопасен.
— На онази арена нищо не е безопасно — каза ми той. — Сигурно е ужасно за семейството на момчето. Разстрои Тийна — тя вечно мисли за сина ни, тревожи се за бъдещето. Понякога направо се поболява. Казва, че първата дума на Роби била „мама“, втората — „тате“, а третата — „изключване“. Шегува се, разбира се, но в думите й има нещо вярно.
Кърн се усмихваше, но видях тревогата в очите му. Никога преди не беше говорил откровено за семейния си живот. Смъртта на арената явно му беше въздействала дълбоко.
— Бедата е — продължи той, — че това е в кръвта ни; това е семейният бизнес. Тайрън се е бил на арената и ако имаше син, той също щеше да се бие. Вместо това съм аз — зетят. Естествено е Роби да последва гази традиция. Заради Тийна просто се надявам той да се окаже блестящ създател на кодове като дядо си и в крайна сметка да изкарва прехраната си по този начин.
Малкият Роби още беше зает да рисува, сбърчил лице в съсредоточена гримаса. Спря за миг и засмука края на молива си.
— Е, някакви въпроси, преди да прегледаме няколко нови ордума?
Това беше обичайният начин, по който Кърн започваше уроците си, така че винаги имах готов въпрос.
— Знам, че гладиус означава „меч“, но все още не разбирам защо наричат формата на битки на Арена 13 Тригладиус. Няма три меча. Всеки лакс има по два, а лаксите са четири — това прави общо осем, плюс оръжията на бойците.
— Не си първият новодошъл, който прави такова наблюдение, Лейф. Но името идва от факта, че боецът в позиция „мин“ се изправя срещу три лакса, които се стремят да срежат плътта му. Те представляват трите меча.
— Предполагам, че в това има логика…
— Какво си нарисувал? — попита Кърн, като се обърна отново към сина си. — Дай да видя. Да покажем ли рисунката ти на Лейф?
Той я вдигна и ми я показа.
— Може би ще стане художник — каза с усмивка, като целуна момченцето по темето.
„Рисунката“ представляваше просто надраскани с молив пресичащи се линии.
— Е, може би не! — ухили се Кърн.
23.
Арена 13
Научи се как да губиш, за да можеш по-късно да се научиш как да печелиш.
На следващия следобед бях обратно в зелената стая, нервно очаквайки реда си да се бия.
Сякаш цяла вечност седях с другите в мълчание. Никога не си бях представял, че ще бъде така — бойците да делят една и съща стая, преди да излязат да се бият. И дали и за по-възрастните бойци беше толкова тихо? Или те понякога си разменяха ядосани реплики?
Знаех, че в Триг имаше някои ожесточени съперничества — макар, разбира се, ножниците на колана на всеки от състезателите да бяха празни. На никого не беше позволено да носи хладно оръжие в съблекалните или зелената стая.
Запитах се как ли вчерашната ужасна злополука се беше отразила на настроението на състезателите. Смъртта на момчето беше потиснала вълнението ми от това, че най-сетне щях да се бия на Арена 13. Вече бях станал свидетел на смърт на арената — онзи мач за отмъщение, който бях гледал при първото си идване — но случайната смърт на Скрипио ме беше накарала да осъзная точно колко опасен можеше да бъде Триг.
Най-после дойде моят ред. Последвах един разпоредител с мрачно лице по един проход, докато стигнахме до вратата за бойците от позиция „мин“. Когато видях там да чака Тайрън, бях изненадан, но признателен, че си беше направил труда да дойде и да ми пожелае късмет. Той протегна към мен мечовете, които ми беше заел, и аз бързо ги прибрах в ножниците, заемайки позиция зад лакса си, който вече беше изведен да чака пред вратата на Арена 13.
Тайрън ме потупа по рамото.
— Просто направи най-доброто, което можеш, момче — каза той. — Ако направиш това и загубиш, тогава никой няма да те вини.
Когато вратата се отвори с грохот, последвах лакса си на Арена 13, където противникът ми и неговият три-глад вече чакаха. Усещането да стоя там беше странно; тресях се от нерви.
Вече нямаше връщане назад.