— Как е Йон? — попитах.
— Справя се добре, но се тревожи, че може да си изгуби разрешителното. Засега никой не е повдигнал обвинение срещу него, но това, което направи, е общоизвестно и могат да го направят във всеки момент. Ако има врагове, ще го разбере съвсем скоро.
— Какво ще прави, ако това стане?
Куин сви рамене:
— Не сме говорили много за това. Във всеки случай, сега не се виждам с него. Скъсахме. През повечето време баща ми ме държи в къщата — освен когато работя в канцеларията му. Не ме пуска да излиза след мръкване — с изключение на специални поводи като този.
— Съжалявам — казах.
Вътрешно обаче изобщо не съжалявах. О, знаех, че за Куин е трудно да не й позволяват да излиза от къщата: знаех колко много обичаше да посещава Колелото след мръкване. Но сърцето ми се изпълни с възторг при новината, че връзката й с Йон беше приключила. Можех ли да смея да се надявам, че сега имам шанс?
— Няма нужда да съжаляваш — каза ми Куин. — Вината не е твоя. Йон не биваше да се замесва така. Във всеки случай, положението скоро ще се подобри. Познавам баща си. Отначало е много суров и строг, но накрая винаги става отстъпчив. Скоро ще сломя упоритостта му! — добави тя с усмивка.
Между нас се възцари мълчание, докато се мъчех да измисля някоя ободрителна реплика. Долу на арената двете врати бяха все още затворени, но не след дълго схватката щеше да започне. Тайрън още не се беше появил и започвах да се тревожа, че може да пропусне състезанието на Кърн, което беше в началото на списъците за тази вечер.
Внезапно, без предупреждение, факлите потрепнаха, а после бяхме потопени в пълна тъмнина. Викове на почуда и уплаха се надигнаха от зрителите около нас.
Ново потрепване и светлините — както тези по стените, така и полилеят в центъра — запламтяха отново, сякаш нищо не се беше случило.
Вдигнах поглед: сега факлите излъчваха спокойна, равномерна светлина, но още докато гледах, отново започнаха да потрепват, сякаш лъхнати от студен дъх — макар че въздухът беше напълно неподвижен. Нямаше очевидно обяснение за онова, което ставаше.
Отново бяхме потопени в непрогледна тъмнина и крясъци и воали раздраха въздуха: после, когато светлините отново блеснаха, зрителите започнаха да се надигат от местата си и забързано да се трупат на пътеките между седалките. Чувство на паника и ужас се разпростря из галерията, докато напираха към вратата в дъното.
— Какво има? — попитах Куин. Тя не отговори. Във всеки случай, въпросът беше глупав. Вече се бях досетил какво означаваше това — най-лошото нещо, което можеше да се случи.
Таласъма беше пристигнал да отправи предизвикателство.
— Кърн! Какво ще стане с Кърн? — попита Тийна, навеждайки се през седалката към нас. Очите й бяха широко отворени, а устата й беше зяпнала слисано.
— В списъците тази вечер има двайсет и седем бойци в позиция „мин“, така че вероятността да бъде избран не е много голяма — каза Куин на сестра си. — Обещавам ти, че няма да е той…
Обърнах се и огледах галерията. Само преди минути тя беше препълнена — там седяха около две хиляди души, — но сега бяха останали само няколко дузини.
Не казах нищо. Сърцето ми препускаше, защото знаех какво става. Под арената бойците от позиция „мин“ щяха да бъдат събрани в зелената стая. Главният разпоредител щеше да тръгне към тях с лотарийната сфера.
Сега се избираше онзи, който трябваше да се бие с Таласъма.
С дълбок тътен вратите започнаха да се отварят едновременно и три-гладът на Таласъма излезе на арената. Трите лакса носеха черни като абанос брони, но не бяха нито повече, нито по-малко човешки на вид от онези, които ми бяха познати. После на арената ги последва четвърти боец.
За пръв път видях очите на Таласъма.
Почувствах прилив на гняв и цялото ми тяло започна да трепери. Това беше създанието, което беше убило майка ми и беше предизвикало смъртта на баща ми. Да бъда толкова близо до него, неспособен да направя каквото и да е, беше почти непоносимо.
От врата надолу той изглеждаше не по-различен от всеки друг боец на Арена 13, макар че носеше бронзовия шлем, за който Тайрън ми беше разказал. Наличникът нямаше човешки черти, но там, където обикновено се намираха очите върху човешко лице, имаше широк черен процеп.
Именно в този момент боецът в позиция „мин“ излезе на арената от вратата точно под нас. Шокирано видях сребърната емблема с вълка, изобразена на гърба на късия му кожен жакет.
Тийна нададе лек вик и зарови лице в ръцете си, привеждайки се, докато главата й се опря на предпазния парапет.