Останах замръзнал на място и Тайрън се обърна, намръщен раздразнено.
— Какво има, момче?
Посочих към сянката и намръщеното изражение изчезна от лицето му. Той пристъпи предпазливо в уличката, спря за момент, а после ме повика с жест при себе си, посочвайки един прозорец, от който — сега видях — се показваше сянката.
Беше единственият осветен прозорец на сумрачната уличка и през една пролука в завесите видях някой да се взира навън на уличката. Широкото лице бе грубо и жестоко, носът — сплескан, устата — отворена и беззъба. Пламък на свещ очертаваше сянката на мъжа, разкривявайки чертите му далеч отвъд човешкия образ и превръщайки го в мрачен, нелепо изглеждащ великан. Беше едър и, макар и беззъб, почти в разцвета на възрастта си.
Свещта се намираше зад него и сега той се обърна и посегна към нея, вдигна я и я измъкна от поставката й̀. Приближи пламъка до устата си, сякаш възнамеряваше да го изяде, но после внезапен пристъп разтърси цялото му тяло и той присви устни, изду бузи и духна пламъка, потапяйки стаята в пълна тъмнина.
— Видях голяма сянка и помислих, че е Таласъма — казах. — Съжалявам.
— Няма нужда да се извиняваш. Съдейки по всичко, което знаем, това би могъл да е Таласъма — прошепна Тайрън, като ускори отново крачка. — Таласъма със сигурност би могъл да е навън в нощ като тази — продължи той. — Има много истории за него. Главно обикновени суеверни приказки, но често се основават на истина.
Таласъма беше джинът, който тероризираше цял Мидгард, макар че този град беше центърът на терора. Живееше в цитадела на билото на един хълм високо над Гиндийн. Именно страхът от Таласъма принуждаваше хората да опразват улиците през тъмните часове. Не коментирах думите на Тайрън. Знаех всичко за Таласъма. Че кой ли не знаеше?
Продължихме да вървим в мълчание.
Градът беше построен по склоновете на голям хълм, постройките бяха изградени от дърво, както почти всичко друго в Мидгард. Всъщност Гиндийн беше единственият голям град в моята област: Мипосин, далече на юг, където бях роден, имаше второто по брой население, но в сравнение с този беше мъничък. Никога не бях виждал толкова много къщи, такъв лабиринт от улици. Дори при това положение можех да се ориентирам, за да стигна сам до Колелото. Съперничещо си единствено с огромната тъмна постройка на кланицата на изток, то беше най-впечатляващото съоръжение, което можеше да се види, издигащо се високо над града.
Колелото беше мястото, където се намираха тринайсетте арени. Там бяха и седалищата на букмейкърските къщи; центърът на дейността в един голям град, чието благоденствие до голяма степен зависеше от битките на арената и залаганията. Цялото друго богатство идваше от фермите наоколо и добитъка, който се продаваше по пазарите и се откарваше в кланицата, за да изхранва жителите на града.
Колелото представляваше обширна кръгла дървена постройка. Извитите стени се издигаха в небето като скален зъбер, увенчани от висок меден купол, който сега бе окъпан в червено сияние от последните лъчи на залязващото слънце. Беше далеч по-голямо, отколкото си бях представял: дъхът ми секна. Градът се беше оказал разочарование, но това надминаваше дори най-необузданите ми мечти.
Над него зловещо кръжаха поне двайсет черни лешояда, издигайки се в бавни спирали срещу слънцето. Говореше се, че лешоядите прекарвали деня, дебнейки около кланицата и каруците с месо, но щом слънцето се потопяло в Западния океан, се спускали като харпии към купола, струпвайки се там, когато някой всеки момент щял да загине на Арена 13.
Когато наближих входа за Колелото, забелязах двама едри мъже в сини униформи, застанали от двете му страни. Те ми хвърлиха намръщени погледи, макар че Тайрън просто влезе уверено, сякаш ги нямаше.
Беше истински шок да напусна хладните, тихи, пусти улици и да се озова в горещата, шумна, претъпкана вътрешност на Колелото. Почти можех да вкуся потта. Беше пълно със зрители, които се бутаха и блъскаха, със силното жужене на разговори, отекващо от високия таван над нас. Зави ми се свят от вълнение. Никога не бях виждал толкова много хора, натъпкани заедно на едно място, до един отчаяно мъчещи се да си проправят с криволичене път през опашките, но постоянно задържани от множеството. Единственият път, когато някой спираше, беше, за да размени няколко монети срещу билети — което, знаех, означаваше, че залагаха на вероятни победители на различните арени.
Спрях за момент и се загледах нагоре към вътрешността на масивния купол.
Това беше голяма грешка.
Когато отново погледнах надолу, Тайрън почти беше изчезнал от погледа ми, оставяйки ме зад себе си. Едър, мрачен мъж с преметнат по диагонал червен шарф идваше право към мен. На колана си носеше тояга и бях почти сигурен, че не възнамеряваше да ми окаже дружелюбно посрещане.