Струваше ми се лудост дори изобщо да идваме в тази мрачна цитадела, но да влезем посред нощ, ми изглеждаше невероятно безразсъдно. После обаче си помислих за Кърн, причината, заради която бяхме дошли на това страховито място, и се опитах да прогоня собствените си страхове от ума си. Трябваше да имам вяра, че Тайрън знаеше какво прави и че от това ще излезе нещо добро.
Едно нещо вече беше сигурно отвъд всяко съмнение: Тайрън знаеше точно къде отива. Беше идвал в цитаделата на Таласъма преди.
Излязохме от тъмнината на тунела в голямо пространство, осветено от стотици потрепващи свещи. Някои бяха закрепени за стените, други — сложени в огромни железни свещници на пода. Въпреки светлината им, стените се издигаха толкова високо над нас, че таванът се губеше в полумрак. Както отляво, така и отдясно се издигаха редици от колони, зад които лежаха зловещи сенки, със смътните очертания на други колони отвъд тях.
Подът беше направен от мрамор, със сложни изображения на преплитащи се фантастични създания; представляваше сложна блещукаща мозайка, оформена от яркочервени, жълти и наситено пурпурни багри. Тайрън тръгна бързо напред и тогава видях, че в далечния край на стаята три стъпала водеха нагоре към издигнат подиум, на който стоеше огромен трон.
Когато се взрях в него, косъмчетата на тила ми започнаха да настръхват.
Тронът беше зает…
Отначало си помислих, че седналата фигура е великан, може би три или дори четири пъти по-едър от човек. Но когато приближихме, осъзнах, че беше просто илюзия, създадена от размера на залата и разположението на колоните.
Със сигурност беше много впечатляващо, без съмнение целящо да вдъхва страхопочитание във всеки, който се приближеше към трона. А докато прекосявахме залата, усетих, че ме наблюдават и от двете страни; чувство, което беше подсилено от смущаващи шепот и мърморене, толкова слаби, че бяха почти недоловими.
Погледнах бързо наляво и надясно, търсейки сред колоните, но нямаше и следа от никой друг, освен фигурата, седнала на трона.
Защо нямаше слуги? И наистина ли това бе Таласъма, моят враг, или беше просто някой пазител на преддверие, отвъд което се криеше нещо още по-могъщо, невиждано досега?
Въпросът ми моментално получи отговор, защото, за мое слисване, Тайрън внезапно се свлече първо на колене, а после по лице пред трона. Остана да лежи там дълго, докато аз се опитвах да се приспособя към онова, което виждах.
Можеше ли това наистина да е Тайрън, най-добрият учител по бойни умения в цял Гиндийн? Тайрън, който беше уважаван нашир и надлъж в града. Взрях се нагоре към трона, опитвайки се да разбера какво можеше да го е накарало да се държи по такъв начин. Именно тогава Таласъма бавно обърна глава в моята посока и очите му се приковаха върху моите.
Вече не носеше бронзовия шлем. Наистина ли това беше създанието, което току-що беше погубило Кърн на арената, запитах се.
Имаше тяло на човек, а дрехите му бяха тъмни и в тях нямаше нищо необичайно, но ръцете му бяха дълги като на лакс. Носеше жакет с дълги ръкави от хубава кожа и панталоните му бяха ушити от първокласен шивач, а на облегалката на трона му беше преметнато наметало с дълги ресни, всяка от които завършваше с черно мънисто. Именно оттам слугите му бяха получили името си.
После обаче забелязах ботушите му — ботуши, направени за битки на Арена 13, леки и здрави, пристегнати с връзки високо на глезена. Веднъж Тайрън ми беше казал, че преди десетина години в града било модно запалянковците да носят такива ботуши, подражавайки на бойците, които подкрепяли. Но нещата вече не стояха така; ако не се брояха Куин и някои участници в битки с тояги, сега само истинските бойци носеха такива ботуши извън арената.
Ботушите изглеждаха нови, но бяха осеяни с тъмни петънца. Потреперих, когато осъзнах, че това беше кръв от Арена 13.
Беше кръвта на Кърн.
Таласъма продължи да се взира в мен и коленете ми затрепериха. Отначало треперенето беше съвсем леко, но по някаква причина отстъпих една крачка назад и треперенето започна да се усилва, а краката ми да омекват все повече, докато вече заплашваха да се подгънат под мен. Още секунда и щях да падна; точно навреме обаче Таласъма насочи погледа си обратно към Тайрън, който се беше изправил на крака.
— Господарю — каза Тайрън, — дошъл съм да помоля за огромна услуга.
Таласъма кимна едва доловимо, сякаш в знак, че разрешава на Тайрън да продължи. Освободен от погледа му, успях да го разгледам още веднъж.