Главата му беше малко по-голяма от нормалното и без нито един косъм по нея. Нямаше дори помен от лицево окосмяване. Носът беше голям и закривен, така че той приличаше на някой от големите хищни орли, които се рееха над Южните планини през пролетта.
— Господарю, младежът, когото победи на арената тази вечер, беше съпругът на моята дъщеря — продължи Тайрън. — Би ли ми позволил да откупя останките му?
При думата „останки“ изстинах. Той говореше за Кърн, който напоследък беше толкова изпълнен с живот и надежда, толкова щастлив със съпругата и детето си, толкова горд със своите бързо развиващи се умения в Триг.
Настъпи дълга пауза, а после Таласъма проговори. Вместо да отговори на въпроса на Тайрън, самият той зададе такъв.
— По-голямата ти дъщеря добре ли е?
— Да, господарю — отвърна Тайрън. — Тя е в добро здраве. Но се боя, че онова, което се случи, ще унищожи разсъдъка й̀, освен ако ти не се покажеш милостив.
— Колко си донесъл? — попита Таласъма.
Тайрън се обърна и ми махна да изляза напред, така че изхлузих верижката от врата си и сложих кесията на мраморния под до него. Тайрън веднага коленичи пред нея, развърза връвта и измъкна шепа златни монети, оставяйки ги да паднат през пръстите му с донякъде драматичен жест, да се посипят в златен дъжд обратно в кесията.
— Това е само предварителна сума, господарю. Ще ти дам два пъти по толкова за останките на Кърн.
— Това ще включва ли душата му? — попита Таласъма.
Настъпи дълго мълчание. Най-сетне, с приковани в пода очи, Тайрън кимна едва доловимо.
— Тогава се спазарихме — каза джинът. — За сума, двойно по-голяма от тази, която поставяш пред мен, можеш да получиш останките, както се споразумяхме. Можеш да ги вземеш сега, потрябва да получа пълната цена преди новолунието.
От колоните вляво от нас изникна качулата фигура: един от пискюлестите, понесъл голяма черна дървена кутия. Той спря пред трона и се поклони на Таласъма, като остави кутията пред Тайрън. След като се поклони още веднъж на господаря си, той се оттегли в сенките зад колоните.
Таласъма даде знак и Тайрън моментално падна на колене пред кутията. Макар да нямаше видими панти или закопчалки, той бързо повдигна капака й и смъкна предната плоскост, сякаш беше запознат с подобни устройства.
Можех само да се взирам ужасено в онова, което сега се виждаше ясно вътре в кутията.
Беше главата на Кърн.
В гърлото ми се надигна жлъчка и с усилие задържах съдържанието на стомаха си.
Предстоеше нещо още по-ужасно, защото беше ясно, че главата е още жива. Крепеше се на няколко преплетени фибри, които наподобяваха корени или плесен, а лицето бе ужасяващо оживено, присвиващо се като от спазми. Но чертите внезапно се успокоиха, а очите се отвориха и погледнаха право към Тайрън. Миг по-късно погледът им падна върху мен и разбрах без сянка от съмнение, че главата беше в съзнание. Че Кърн, дори в това ужасяващо състояние, все още беше жив и съзнаващ, все още можеше да ни разпознае.
Сега по бузите ми се стичаха сълзи. Защо трябваше да се допуска такова ужасно нещо да се случи на Кърн? Спомних си търпеливия учител; видях го как държи ръката на съпругата си и я гледа с усмивка в очите; как целува детето на коляното си.
Устата на Кърн започна да се движи. От нея не излезе звук, но по устните му се образува розова пяна. Тайрън положи много нежно ръка върху главата му, като баща, който полага длан върху главата на детето си.
Гледах, изпълнен с тъга и ужас. Сега, когато се обърнах пак да погледна Таласъма, видях отново обувките на майка ми, лежащи във високата трева край брега на реката. Видях мъртвото й тяло с изцедена кръв. Видях гневните очи на баща си, докато ме налагаше с юмруци, прогонвайки ме. Видях как къщата ни гори и усетих мириса на овъглената плът на родителите си.
Бях излязъл от къщата на Тайрън така, както и влязох в нея, облечен като за галерията, и, подобно на Тайрън, все още носех два меча на колана си. Сега поривът ми да убия Таласъма беше толкова завладяващ, че още преди да осъзная какво правя, бях измъкнал остриетата си и бях направил три крачки към трона.
Таласъма не реагира, но самото време сякаш застина и бавно, много бавно, осъзнах чудовищността на постъпката си.
Изваждането на мечовете беше инстинктивна реакция, породена от дълбоки емоции, които сега закипяха в гърлото ми, лишавайки ме от дар слово. Нещо вътре в мен копнееше да сложи край на живота на зловещото създание на трона, джинът кръвопиец, който беше извършил такива неописуеми неща.
Но сега не само емоцията ме лиши от способността да говоря. Очите на Таласъма ме оглеждаха и никога не бях виждал такива очи. Белите им части бяха необичайно големи, малките тъмни ириси се намираха над центъра на всяка от орбитите. Бях чувал израза „гняв, който кара очите ти да побелеят“, използван за описване на ярост, която те кара да изцъклиш очи. Тук имаше нещо от това, но ако този гняв беше насочен към мен, то никога преди не се бях сблъсквал с такъв.