Защото очите бяха студени и се взираха немигащо, както голяма хищна риба от най-тъмните дълбини на океана, лишена от чувства и жал, се взира в миниатюрно късче живот, попаднало във владенията й̀. Зад тези очи нямаше емоция, нямаше състрадание. Бяха като прозорци, през които нещо напълно чуждо и непознато надзърташе към света на човеците, и аз се помъчих да се отскубна от огромна тежест, която ме влачеше надолу в неописуеми дълбини от мрак.
С крайчеца на окото си видях Тайрън да се взира в мен: по лицето му светкавично премина поредица от емоции, но беше невъзможно да ги разчета. Бях предизвикал още беди. Трябваше да овладея чувствата си. Той сигурно щеше да се ядоса.
Беше казал, че съм някой, на когото може да разчита, а сега аз го бях разочаровал.
Внезапно Тайрън падна отново на колене, проснат пред трона, и докато говореше, започна да удря ритмично челото си в мраморния под.
Беше трудно да разбира изричаните бързо и неясно думи, но беше ясно, че сега Тайрън умоляваше за живота ми. Стоях там като глупак, неспособен да проговоря или дори да помръдна, докато той най-сетне се изправи на крака, приближи се до мен, и като хвана здраво ръцете ми, прибра мечовете ми обратно в ножниците.
Сега ме бе обгърнал бащински с ръка и, внезапно шокиран, видях, че плачеше. Най-после, изглежда, се успокои и заговори бавно и внимателно.
— Момчето е младо и буйно, господарю. Не биваше да го водя тук. Той не знае какво прави. Но аз ще го науча. Само ми дай време, господарю. Ще видиш как може да се промени.
— Може би — призна Таласъма, — но преди да реша какво да се прави, искам да задам един въпрос.
Отново прикова студения си поглед върху мен:
— Кого обичаш, момче? — попита бавно.
Това беше странен въпрос. Не исках да отговарям, но знаех, че ако откажа, никога нямаше да изляза от това място жив. А знаех също и че зад тези стени дебнеха неща, по-ужасни от смъртта.
Опитах се да отговоря, но бях изпълнен с объркване. Вече нямах баща или майка, които да обичам. Таласъма носеше отговорност за смъртта им. Дейнън ми беше приятел, но по отношение на емоциите Куин беше тази, с която се бях чувствал най-близък, откакто пристигнах в града. Бях силно привлечен към нея, но чувствата ми не можеха да се опишат като любов. Във всеки случай тя беше имала чувства към Йон и откакто открих това, се бях опитал да се държа на разстояние от нея. И макар да смятах Тайрън за свой приятел и настойник, не го обичах така, както някога бях обичал баща си.
Така че можех да дам само един отговор.
— Не обичам никого — отвърнах.
За пръв път Таласъма се усмихна.
— Можеш да вземеш със себе си две души, Тайрън — каза той. — Но цената ще бъде удвоена, а цялата сума все още трябва да бъде платена, преди да настъпи новолунието.
Тайрън започна да бръщолеви думи на благодарност, но Таласъма го накара да замълчи с жест. Отново гледаше към мен.
— Ти се осмели да ме заплашиш, момче, и за това трябва да бъде платена цена. Трябва да бъдеш наказан. Един ден, в подходящия момент, ти ще се промениш — каза Таласъма. — Ще се научиш да изпитваш към другите онази емоция, която човекът нарича любов. Един по един, докато растеш, броят на онези, които обичаш, ще расте и дълбочината на тази обич също ще расте. Тогава, един по един, аз ще ти отнема онези, които обичаш. Късче по късче, ще ти отнема всичко, което ти е скъпо, докато останеш само ти. Едва тогава ще те убия. Едва тогава ще погълна душата ти.
Ръцете ми отново сякаш заживяха собствен живот: те посегнаха да извадят мечовете за втори път. Но Тайрън вече беше вдигнал дървената кутия и беше обвил другата си ръка около мен с желязна хватка: обръщаше ме и ме буташе насила по мраморния под към вратата в далечния край на залата.
Щом стигнахме до каруцата, Тайрън хвана поводите и подкара конете обратно надолу по хълма, докато аз седях до него, изгубил дар слово. Ужасът от състоянието на Кърн беше огромна тежест, която лежеше върху душата ми като оловен ковчег.
Но изпитанието още не беше приключило. Осъзнах, че Тайрън не поемаше по изровения път, който водеше обратно в града. Скоро се озовахме на горист склон, притиснат от двете страни от млади дървета. Тук Тайрън спря каруцата, хвана здраво кутията и скочи на тревата.