Внезапно Тийна посегна нагоре и сграбчи ръката й̀.
— Моля те — каза тихо. — Моля те, не прави това.
Двете сестри се гледаха в продължение на един миг, а после Куин кимна, покорявайки се на волята на сестра си. Мисля, че единствено Тийна, вдовицата на горкия Кърн, можеше да я спре в този ден. Куин със сигурност нямаше да послуша баща си.
— Обичах Кърн като роден брат — каза тя с ясен и остър глас. — Той беше свиреп в битка, но мил и благ човек сред семейството и приятелите си. Спомените ни превръщат в това, което сме: те оформят съзнанието ни; те дават посока на живота ни. Ще пазя свидно спомените си за Кърн.
Докато сядаше, Куин добави нещо много тихо, така че само ние чухме: „И ще доживея да отмъстя за смъртта му!“.
Последва кратко заключително обръщение от Пинчън, а после възпоменателната служба приключи.
След вечерята Тайрън ме помоли да остана след другите в трапезарията.
— Просто искам да си поговорим — каза ми.
Така че изчаках, докато Палм и Дейнън се качиха в стаята ни да си приготвят багажа: и двамата се прибираха у дома на другия ден.
— Ти решаваш какво ще стане през следващите три месеца и нещо, момче — каза ми Тайрън. — Повечето възпитаници се връщат при семействата си, но тъй като ти не разполагаш с този вариант, си повече от добре дошъл да останеш тук.
— Благодаря за това предложение — казах му. — Но реших да потегля на юг, за да посетя владенията на Джентай. Искам да видя къде живее народът на баща ми.
— Това е добра идея, Лейф. Мисля, че всички трябва да се върнем към корените си. Познавам някой, който се готви да се отправи на юг. Ако си готов да изчакаш тук ден-два, сигурно ще успея да уредя да пътуваш с каруца — поне до Мипосин. След това ще се оправяш сам. Но трябва да се върнеш поне три пълни месеца преди началото на следващия сезон, за да започнеш обучение. Ясно ли е? Работата ни продължава.
Кимнах; Тайрън се ръкува с мен и без нито дума повече излезе от трапезарията.
Когато се качих горе, и двамата ми съквартиранти си събираха нещата. Картината с Мат вече бе свалена от стената. Дейнън се обърна и ми се усмихна:
— Ще се сбогувам сега, Лейф. Заминавам рано утре преди закуска. Баща ми ще ме вземе.
— Аз ще остана тук още ден-два, преди да се върна в Мипосин — казах му. — Тайрън ще ми уреди превоз за връщане. Ще се видим, когато започнат предсезонните тренировки. Приятна почивка дотогава.
С ъгълчето на окото си видях Палм да ни наблюдава. Мислех си, че ще направи някое саркастично подмятане или ще попита защо се прибирам в Мипосин, когато нямах семейство, при което да се върна, но той си замълча. Така че си помислих, че няма да навреди, ако проявя вежливост.
Обърнах се към него.
— Приятна ваканция и на теб, Палм — казах. — Това ще бъде последната ти нощ в тази стая, нали?
Той кимна:
— Да, започнах обучението преди края на миналия сезон, така че съм тук от доста повече от година. Време е да продължа. Догодина ще живея на територията на Колелото. Но несъмнено ще се видим отново. Един ден ще се срещнем на арената!
В гласа му имаше предизвикателство: явно очакваше с нетърпение да ме победи на Арена 13. Аз просто му се усмихнах в отговор.
Да, несъмнено щях да се изправя срещу него на арената един ден. И въпреки онзи негов страховит три-глад бях твърдо решен да спечеля. Но щях да съм доволен да му видя гърба. Щеше да ми липсва картината — въпреки че художникът не беше успял да докара добра прилика с лицето на баща ми.
Следващите два дни бяха твърде спокойни. Къщата сякаш беше изгубила излъчването си на енергична целеустременост. Тийна не излизаше от стаята си, Тайрън и Куин прекарваха времето в кабинета му в административната сграда, а Палм и Дейнън бяха заминали. Бях свободен, без никакви задачи. Опитвах се да работя но използването на звуковия код, но не можех да се концентрирам. Така че много обикалях из града.
Късно следобед на втория ден разходката ми ме отведе до пазарния площад. Краката ми сами знаеха пътя. Спряха пред магазина, където се продаваха принадлежности за Триг.
Вечерта успях да хвана Куин насаме след вечерята.
— Това е за теб — казах; сърцето ми биеше бързо. Не бях сигурен как ще реагира.
— Какво е? — попита тя, взирайки се в мен, докато приемаше колебливо пакета, преобръщайки го в ръцете си.
— Просто подарък — казах. — Нещо, за да ти благодаря, задето ми показа града, когато пристигнах най-напред.
— Не заслужавам да ми благодариш за това — каза Куин. — Първо те изгониха по моя вина, а после едва не загина заради мен.