Жак Ферон
Архангелът от предградието
Архангелът Заг не беше на Небето по време на прочутата битка между Луцифер и Свети Михаил. Беше си на Земята. Когато мълвата донесе тази новина до него, той заключи, че е бил осенен от вдъхновение, за да предприеме това пътуване и реши да удължи престоя си. Ето защо съвсем до скоро Заг все още живееше сред нас, в една барачка край шосето за Шамбле, близо до тресавището, което служеше за граница и бунище на енориите Сен Юбер и Сен Антоан де Лонгьой. За невежите той беше просто, някакъв стар анархист, хаймана в оставка, един от онези обичливи разбойници, които олицетворяват очарованието на предградията. Що се отнася до духовниците, те дори не подозираха, че той е тук. С едно изключение — брат Беноа от Францисканския орден на Куто Руж, който често му ходеше на гости и когото той приемаше с радост. Брат Беноа носеше картини със сюжети от Светото писание и разни дреболии с религиозно предназначение, които Заг, от уважение към него и като предохранителна мярка срещу полицията, способна винаги да вгорчи живота на скитника, използваше за украса на бараката си. Но повече от това не си позволяваше. Беше казал на брат Беноа: „Защо се опитваш да ме приобщиш към вярата си? Нали аз не се опитвам да те превърна в ангел?“ Той не търпеше да се споменава пред него Добро и Зло, Рай и Ад — смяташе тези противопоставяния за проява на лош вкус. Ето защо брат Беноа бе престанал да му чете проповеди, но все пак продължаваше да го посещава, просто от милозливост, присъща на всички членове на Францисканския орден.
И така, рано-рано една сутрин Заг, който въпреки всичко не беше земянин, се отправи по шосето за Шамбле в посока към Куто Руж, ала още на първия кръстопът зави вляво и се озова на пътя за Куто Руж в посока към Сен Жозафа… Всъщност, самият той не знаеше точно накъде се е запътил. Повървя малко на зиг-заг, като от време навреме краката му се отделяха от земята и така изминаваше значително разстояние. Но, ако изключим летежа, никой на света не би го взел за нищо по-различно от най-обикновен пияница. Междувременно предградието се събуждаше — три или четири контрабандни петела прокукуригаха, нарушавайки разпореждането на кметството, а хората, все още изтощени от предния трудов ден, вече се събираха на групички по уличните ъгли, за да се качат в жълтия автобус на своето нещастие.
Точно този раздрънкан автобус малко по-късно се носеше право срещу Заг, който подскочи във въздуха и мина високо над него. Слисаният шофьор пропусна следващата спирка, като заслужи ругатните на онези, които бе забравил, и чиито протести накараха архангела да се осъзнае. Засрамен, той се върна в бараката си с твърде понижено самочувствие.
На следното утро обаче отново бе с приповдигнат дух и пърхащ като птичка преди миграционен полет. Този път той тръгна през поляните и след като прекоси дори тресавището, спря близо до Францисканския манастир. Времето беше топло и приятно. Заг се изтегна на тревата. Далече пред себе си виждаше розово-сивите, размазани от маранята очертания на града, арките на моста и върха на планината Мон Роял. Само че някакъв храст малко му пречеше на гледката.
— Остани без листа — каза му Заг и храстът се подчини с такава готовност, че една кокошка, прикътала се между листата му, също остана без пера.
Оголялото пиле се втренчи в Заг, а пък той, не по-малко изненадан, се втренчи в него. В края на краищата и двамата се съвзеха — кокошката започна да протестира, а архангелът — да се смее. И колкото по-неудържимо се смееше той, толкова по-шумно протестираше тя. Като се насмя на воля, Заг се обърна към кокошката: „Стига си бесняла, уважаема, ей сега ще оправя и това. Само едно не мога да ти обещая — че ще ти върна перата точно там, където са били. Може да направя грешка и да сложа някое перо от опашката на крилото ти, или някое от шията — на опашката ти.“ Но кокошката си искаше своето оперение.
— В такъв случай — рече Заг — иди да донесеш малко сухи подпалки.
Кокошката ги донесе.
— Сега една желязна пръчка.
Кокошката донесе и нея.
— И накрая — завърши Заг — иди в манастирската магерница. Там ще намериш кибрит.
Кокошката отиде в магерницата, намери кибрита и му го донесе.
Тогава Заг я сграбчи, набучи я на железния шиш, запали огъня и я опече.
Брат Беноа, който по това време случайно се намираше в магерницата и медитираше над гърне нахут с херинга, защото беше петък, бе последвал голото пиле, воден от доста изострения си апетит.
— А, братко Беноа — викна му Заг, — едва ли би могъл да дойдеш в по-подходящ момент! Искам да ти задам една теологическа задача.
Брат Беноа се излегна край огъня.