Минава цяла година. Виктор Алексеевич работи като механик в гаража на автобазата. През есента на 1944 г. отново написва манифест и го дава на десет души да го прочетат все шофьори и шлосери. Всички го одобряват. И никой не го издава! (От десет души никой, по онова време доносничеството е рядко явление! Фастенко не се лъже, когато си прави изводи за „настроението на работническата класа“.) Наистина, императорът прибягва в случая до невинни уловки: намеква, че разполага със силна ръка в правителството; обещава на своите привърженици служебни командировки за сплотяване на монархическите сили по места.
Минават месеци. Императорът се доверява още на две момичета в гаража. И тук вече номерът не минава — момичетата се оказват на идейна висота! Сърцето на Виктор Алексеевич мигновено се свива в предчувствие на бедата. В неделята след Благовещение той е на пазара и носи манифеста със себе си. Един стар работник от неговите съмишленици го среща и му казва: „Виктор! Вземи да изгориш оная хартийка, а?“ И Виктор остро чувствува: да, рано го е написал! трябва да го изгори. Но двама приятни млади хора го повикват още тук, на пазара: „Виктор Алексеевич! Елате с нас!“ И го откарват с лека кола на Лубянка. Те така бързат и така се вълнуват, че не го обискират по обичайния ритуал и има момент, когато императорът едва не унищожава своя манифест в клозета. Но решава, че ще почнат да протакат още повече: казвай, та казвай! И мигом го качват с асансьора при генерала и полковника и генералът собственоръчно измъква от издутия му джоб манифеста.
Оказва се обаче, че е достатъчен и един разпит, за да се успокои Болшая Лубянка: всичко е толкова несериозно. Десет ареста в гаража на автобазата. Четири в гаража на Комисариата на нефтената промишленост. Предават следствието вече на полковник и той се превива от смях, докато чете възванието:
— Ето тук, ваше величество, вие пишете: „Ще дам указание на моя министър на земеделието да разпусне колхозите още първата пролет“ — но как ще разделят инвентара? Това при вас не е дообмислено… По-нататък пишете: „Ще ускоря жилищното строителство и ще настаня всеки в съседство с работното му място… ще повиша заплатата на работниците…“ А откъде ще вземете пари, ваше величество? Ще трябва май да ги печатате? Отменяте заемите!… После, ето на: „Ще залича от лицето на земята Кремъл.“ Но къде ще разположите собственото си правителство? Устройва ли ви например зданието на Болшая Лубянка? Не искате ли да го огледате?…
Да се присмиват над всеруския император, идват и младите следователи. Не намират това за нищо друго освен за смешно.
Невинаги и ние в килията сдържахме усмивките си. „Надяваме се, че няма да забравите и нас, от 53-та?“ — говореше З-в, като ни подмигаше.
Всички му се надсмиваха…
Виктор Алексеевич, беловежд, простоват, с мазолести ръце, ни гощаваше с варени картофи; които бе получил от злополучната си майка Пелагея, без да дели на твое и мое: „Яжте, яжте, другари…“
Усмихваше се срамежливо. Отлично разбираше колко несъвременно и смешно е да си император на цяла Русия. Но какво да се прави, след като Господ се е спрял на него?!
Скоро го изведоха от нашата килия.98
Малко преди Първи май свалиха от прозореца светомаскировката. Войната явно завършваше.
Оная вечер на Лубянка беше като никога тихо, беше още едва ли не вторият ден от Великден, празниците се застъпваха. Следователите продължаваха да празнуват в Москва, никого не викаха за следствието. Чуваше се в тишината как някой протестира срещу нещо. Отведоха го от килията в бокса (със слуха си усещахме разположението на всички врати) и дълго го биха там при незатворена врата на бокса. В надвисналата тишина до нас ясно достигаше всеки удар по меко и по давещата се уста.
На втори май Москва даде тридесет залпа, това означаваше — европейска столица. Бяха останали непревзети две — Прага и Берлин, трябваше да гадаем коя от двете.
На девети май ни донесоха обяда заедно с вечерята, както ставаше на Лубянка само за Първи май и Седми ноември.
Само по този признак се досетихме за края на войната.
Вечерта дадоха още един салют от тридесет залпа. Не оставаха повече непревзети столици. И същата вечер дадоха още един салют — струва ми се, от четиридесет залпа — това беше вече краят на всичко.
98
Когато през 1962 г. ме запознаха с Хрушчов, ми беше на езика да му кажа: „Никита Сергеевич! А ние с вас имаме общ познат.“ Но му казах друга, по-важна фраза на бившите арестанти. — Б.а.