И ние, бившите пленници и фронтоваци, наблюдавахме над намордника на нашия прозорец и от другите килии на Лубянка, и от всички прозорци на московските затвори изпъстреното с фойерверки и прорязано с прожекторни лъчи московско небе.
Същата вечер Борис Гамеров — млад противотанкист, вече демобилизиран по инвалидност (неизлечимо ранен в белия дроб), вече осъден заедно с неколцина студенти, седеше в многолюдната бутирска килия, в която половината бяхме пленници и фронтоваци. Той описа този последен салют със сдържано осемстишие, с най-обикновени редове: как сме легнали вече на наровете, завити с шинелите си; как сме се събудили от шума; вдигнали сме глави с присвити очи към намордника: виж ти, салют; и сме легнали.
Със същите тези шинели — в глинестата пръст на траншеите, в пепелта на огньовете, в дрипи от немските снаряди и парчета.
Не беше за нас тогавашната Победа. Не беше за нас тогавашната пролет.
Шеста глава
ТОГАВАШНАТА ПРОЛЕТ
През юни 1945 г. всяка сутрин и всяка вечер до прозореца на Бутирския затвор достигаха медните звуци на оркестри — някъде отдалеч — от улица Лесная или Новослободска. Това бяха все маршове, повтаряха ги безкрай.
А ние стояхме до отворените, но неотместващи се тъмнични прозорци, зад мътнозелените намордници от арматурно стъкло и слушахме. Дали маршируваха войскови части? Или трудещите се с удоволствие разменяха работното си време срещу строеващината? Не можехме да разберем това, но до нас вече бе стигнал слухът, че се подготвя голям парад на Победата, насрочен за юнската неделя на Червения площад по случай четвъртата годишнина от началото на войната.
На камъните, положени във фундамента, е писано да носят тежестта и да се вбиват, а не да украсяват зданието. Но бе отказано дори да лежат почетно във фундамента на тези, които, безсмислено изоставени, с обречени чела и с обречени ребра приеха първите удари на тази война, за да предотвратят чуждата победа.
Тогавашната пролет на 1945 г. бе в нашите затвори предимно пролетта на руските пленници. Те преминаваха през затворите на Съюза на необозрими плътни сиви пасажи като океанската херинга. В началото на този пасаж за мен бе Юрий Евтухович. А сега вече бях обграден от всички страни от тяхното слято, уверено движение, сякаш знаещо своето предназначение.
Но не само пленниците минаваха през тези килии — лееше се потокът на всички, пребивавали в Европа: и емигрантите от Гражданската война; и ost-овците от новата, германската; и офицерите от Червената армия, прекалено резки и чужди в изводите си, поради което Сталин можеше да се опасява, че те ще замислят да донесат от европейския си поход европейската свобода, както вече бяха правили сто и двадесет години преди тях. Но все пак най-много бяха пленниците. А сред пленниците на различна възраст най-често се срещаха мои връстници, дори не мои, а връстници на Октомври, онези, които се бяха родили заедно с Октомври, които през 1937 г., от нищо несмущавани, манифестираха по случай двадесетгодишнината и чиято възраст в началото на войната състави тъкмо кадровата армия, разпиляна за няколко седмици.
Така че тогавашната затворническа мъчителна пролет върху фона на победните маршове бе пролет на разплата за моето поколение.
Та нали тъкмо над нашите люлки ни бяха пели: „Цялата власт на Съветите!“ Та нали тъкмо ние бяхме протягали почернели от слънцето детски ръчички към пионерските рогове и на възгласа „Бъди готов!“ салютирахме: „Винаги готов!“ Нали тъкмо ние бяхме носили оръжието си в Бухенвалд и там влизахме в компартията. И ето че сега се бяхме озовали сред престъпниците единствено заради това, че все пак бяхме останали живи. (Оцелелите бухенвалдски затворници ги изпращаха по лагери именно защото са излезли живи от лагерите за унищожение. Тук има нещо нечисто!)
Още когато разрязвахме Източна Прусия, виждах умърлушени колони от завръщащи се пленници — единствените посърнали, когато наоколо всички се радвахме — и вече тогава тази липса на радост ме учудваше, макар още да не вниквах в причината й. Скачах от колата, отивах при тези доброволни колони. (Защо са в колони? Защо са се строили? Нали никой не ги принуждава, военнопленниците от всички нации се завръщаха поотделно, един но един! А нашите искаха да пристигнат колкото се може по-покорни…) Тогава бях с капитански пагони и това предопределяше начина на мисленето ми, а и така попътно бях далеч от вярното обяснение: защо всички те са толкова невесели? Но ето че съдбата запрати и мен подир тези пленници, вече вървях с тях от армейското към фронтовото разузнаване, там чух първите им, неясни още разкази, по-късно за всичко това ми отвори очите Юрий Евтухович, а сега вече, под кубетата на тухленочервения Бутирски замък, усетих, че тази история на няколкото милиона руски пленници ме заковава завинаги, както карфицата някоя хлебарка. Моята собствена история за попадането ми в затвора ми изглеждаше нищожна, престанах да скърбя за откъснатите си пагони. Там, където бяха моите връстници, там само случайно не бях и аз. Разбрах, че е мой дълг да подложа рамо под част от общото им бреме — и да го нося докрай, докато не ме смаже. Сега вече имах усещането, че заедно с тези момчета и аз съм бил пленяван на Соловьовската преправа, в Харковското обкръжение, в Керченските каменоломни; и с ръце отзад съм носел своята съветска гордост зад телените мрежи на концлагера; и съм чакал с часове на студа за черпак изстинала кава (кафеен ерзац), и съм се превръщал в труп върху земята, без да стигна до казана; в офлаг-68 (Сувалка) съм ровел с ръце и с капачето на канчето си камбановидна яма (в горната част по-тясна), за да не зимувам на открития плац; и някой озверял пленник се е промъквал към моето изстиващо тяло, за да гризе още неизстиналото ми месо под лакътя; и с всеки нов ден на изостреното от глад съзнание, в тифозната барака и край бодливата тел на съседния лагер за англичани в моя умиращ мозък е прониквала ясната мисъл: че Съветска Русия се е отказала от своите издъхващи деца. „Мъжете горди на Русия“ са й били нужни, докато са лягали под танковете, докато още са можели да се вдигат в атака. Но да ги храниш в плен? Излишни гърла. И излишни свидетели на позорните поражения.