Понякога ни иде да излъжем, ала езикът ни възпира. Тези хора са обявени за изменници, но езикът подвежда по удивителен начин и следователи, и прокурори, и съдии. И самите осъдени, и целият народ, и вестниците повтарят и утвърждават тази грешка, като неволно издават така истината: искат да ги обявят за изменници КЪМ Родината, но никой не говори и не пише дори в съдебните материали другояче освен „изменници НА Родината“.
Пепел му на езика! Не изменници към нея, а нейни изменници. Не те, нещастните, са изменили на Родината, а пресметливата Родина им е изменила, при това три пъти.
Първия път тя ги предава бездарно на полесражението — когато любимото на Родината правителство прави всичко възможно, за да загуби войната; унищожава укрепителни линии, оставя авиацията незащитена от ударите на врага, демонтира танковете и артилерията, отстранява способните генерали и забранява на армиите да се съпротивляват99. Именно военнопленниците поемат с телата си удара на вермахта и го спират.
Втория път Родината ги предава безсърдечно, когато ги оставя да умрат в плен.
И вече за трети път ги предава, когато ги примамва с уж материнска любов („Родината ви е простила! Родината ви вика да се завърнете!“) и още на границата им нахлузва примка на шията100.
Каква многомилионна подлост: да предадеш своите воини и да ги обявиш за предатели?!
И как на бърза ръка ги изключваме от сметките си: изменил ли? Позор! Да бъде зачеркнат! Още преди нас ги зачерква нашият Баща: хвърля цвета на московската интелигенция във вяземската месомелачка с пушки берданки от 1866 г., и то с по една на петима. (Какъв Лев Толстой ще ни опише това Бородино?) А през декември 1941 г. Великият Стратег с тъпо плъзване на дебелия си къс пръст прехвърля през Керченския проток — безсмислено заради ефектно новогодишно съобщение — сто и двадесет хиляди наши момчета — почти колкото всички руснаци при Бородино — и ги дава всички без бой на немците.
И пак, кой знае защо, не той е изменникът, а те.
И колко лесно се поддаваме на тенденциозни прозвища, колко лесно се съгласихме да смятаме тези предани хора за изменници! В една от бутирските килии през онази пролет лежеше старецът Лебедев, металург, по звание професор, по външност — здравеняк, работник от миналия или дори от по-миналия век, от демидовските заводи. Широкоплещест, широкочел, брадата му пугачовска, а дланта му — колкото да вдигне кофа от четири пуда. В килията носеше сива избеляла работническа престилка направо върху бельото, беше неспретнат, можеше да мине за тъмничен черноработник — докато не седнеше да чете. Тогава властната осанка на мисълта озаряваше лицето му. Често се събирахме около него. За металургията разсъждаваше по-рядко, с тимпанен бас обясняваше, че Сталин е същият пес, както Иван Грозни: „Стреляй! Души! Не поглеждай назад!“, и че Горки е лигльо и дрънкало, оправдаващ палачите. Възхищавах се от този Лебедев: сякаш целият руски народ се бе въплътил пред мен в това недодялано туловище е умна глава, с ръце и крака на орач. Толкова нещо бе обмислил! — учех се от него да разбирам света! — а той изведнъж, като сечеше с ръчището си, избоботи, че всички по член първи-бе са родоизменници и не бива да им се прощава, А с „първи-бе“ бяха натъпкани наровете наоколо. Ех, колко обидно им стана на момчетата! Старецът уверено говореше от името на селска и трудова Рус — и на тях им бе трудно и срамно да се защищават още и от тази нова посока. Да ги защищавам и да споря със стареца, се падна на мен и на две момчета по „десети параграф“. Но колко висока е помрачеността, достигана от монотонната държавна лъжа! Дори най-смислените измежду нас можеха да обхванат само онази част от правдата, в която бяха заврели собствените си муцуни.
99
Честните книги за тази война те се умножат — и никой не ще назове правителството на Сталин другояче освен правителство на безумието и измяната. — Б.а.
100
Един от главните военнопрестъпници, бившият началник на Разузнавателното управление на Работническо-селската червена армия генерал-полковник Голиков този път ръководи примамването и глътването на репатрираните. — Б.а.