Върху това по-общо се спира Витковски (за тридесетте години): странно, лъжевредителите, на които им е ясно, че не са никакви вредители, са на мнение, че военните и свещениците са преследвани правилно. Военните, които знаят, че не са служили на чужди разузнавания и не са разрушавали Червената армия, безрезервно вярват, че инженерите са вредители, а свещениците са достойни за унищожаване. Съветският човек разсъждава в килията така: аз лично не съм виновен, но спрямо тях, спрямо враговете, всички методи са оправдани. Урокът със следствието и урокът с килията не отварят очите на такива хора, дори осъдени, те продължават да са заслепени, както са били на свобода: вярват във всеобщите заговори, отравяния, вредителства и шпионаж.
Колко само войни е водила Русия (по-добре да са били по-малко…) — и за много ли изменници знаем от всички тези войни? Забелязано ли е било измяната да се корени в духа на руския войник? Но ето че при най-справедливия в света строй настъпва най-справедливата война — и изведнъж милиони изменници от средите на най-обикновения народ. Как да разбираме това? С какво да си го обясним?
Заедно с нас срещу Хитлер воюваше капиталистическа Англия, в която толкова красноречиво Маркс е описал нищетата и страданията на работническата класа — а как тогава у тях през тази война да се намери един-единствен изменник — комерсантът „лорд Хау-Хау“? А у нас са милиони?
И макар да е страшно дори да си го помислим, но може би работата опира все пак до държавния строй?…
Още древната ни пословица оправдава плена: „Плененият ще викне, убитият — никога“. При цар Алексей Михайлович за пленническо търпение са давали дворянство! Задача на обществото през всички последвали войни е било да размени своите пленници, да ги обгради с внимание и да ги утеши. Всяко бягство от плен е било прославяно като изключително геройство. През цялата Първа световна война в Русия се събират средства за нашите пленници, а наши милосърдни сестри са били допускани в Германия при нашите пленници и всеки ден вестниците са напомняли на читателите си, че техни съотечественици се измъчват в злочест плен. В тази война по същия начин постъпват и всички западни народи: колети, писма, всякакви видове поддръжка се движат свободно в неспирен поток през неутралните страни. Западните военнопленници не се унижават да гребат от немския казан, разговарят презрително с немската охрана. Западните правителства начисляват на своите военни, попаднали в плен, и прослуженото време, и следващия чин, и дори заплатата.
Само воинът на единствената в света Червена армия не се предава в плен! Така пише в устава („Иван плен нихт“ — крещят немците от своите траншеи) — може ли някой да вникне в целия този смисъл?! Има война, има смърт, а плен няма! — ето ви откритие! Това ще рече: върви и умри, а ние ще останем живи. Но ако ти, и след като си загубил крака си, се върнеш от плен на патерици (ленинградчанинът Иванов, командир на картечен взвод през Финландската война, лежал след това в Уствимлаг) — ще те съдим.
Единствено нашият войник, отритнат от родината и най-нищожният в очите на враговете и съюзниците, се тика за свинската помия, раздавана от задните дворища на Третия райх. Единствено за него е затворена плътно вратата за къщи, макар младите души да се мъчат да не вярват в това: има някакъв член 58-1-6 и според него във военно време не се полага по-меко наказание от разстрел! За това, че войникът не е пожелал да умре от немски куршум, трябва след плена да умре от съветски! Другите умират от чуждите, а нашите — от своите.