Впрочем дори и когато знаят, някои пленници често постъпват така. Василий Александров попада в плен във Финландия. Там го издирва някакъв стар петербургски търговец, уточнява трите му имена и казва: „От 17-а година остана да дължа голяма сума на баща ви, тогава не ми беше изгодно да я върна. Така че бъдете любезен да си получите парите!“ Издирен заради стар дълг. След войната Александров е приет в кръга на руските емигранти, там си намира и годеница, която обиква, както виждате, всичко е сериозно. А бъдещият тъст му дава, за да вникне в нещата, течението на „Правда“ — цялото, без изключение, от 1918 до 1941 г., без спестяване на истината и без корекции. Същевременно му разказва например историята на потоците, както ние се опитахме във втора глава. И въпреки това… Александров зарязва и годеницата си, и охолството, връща се в СССР, за да получи, както е лесно да се досетите, десетка плюс пет намордника. През 1953 г. в Специалния лагер той е вече доволен, че е избран за бригадир…
По-разсъдливите ме поправяха: сгрешили са още по-рано. Не е трябвало през 41-ва година да се тикат в първата редица! За такава дан не си струва да ходиш в бран. Трябвало е да се подредят в тила от самото начало — спокойна работа, сега да са герои. А още по-сигурно е било да дезертират: и кожата си ще спасиш, и десетка няма да получиш, а най-много осем, седем години; и в лагера ще те оставят на всякаква работа: ами че дезертьорът не е враг, не е изменник, не е политически, а свой човек, битоваче. На такива разпалено възразяваха: затова пък дезертьорите през всичките тези години ще лежат в затвора и ще пукнат, няма да им простят. А за нас скоро ще има амнистия, ще ни пуснат всичките. (Тогава още не знаеха главната дезертьорска привилегия!…)
Тези, които отиват в затвора по 10-и параграф направо от къщи или от Червената армия, често дори завиждат: ама че работа! За същите пари (разбирайте, за същите десет години) са могли да видят като тези момчета толкова интересни неща, да отидат къде ли не! А тук, в лагера, така и ще пукнем, без да сме видели нищо друго освен своето вонящо стълбище. (Впрочем осъдените по 58–10 едва прикриваха ликуващото си предчувствие, че амнистията ще обхване първо тях!)
Само власовци не въздишаха: „Ех, ако знаехме“ (защото са знаели какво рискуват), и не чакаха пощада, и не се надяваха на амнистия.
Още дълго преди пътищата ни неочаквано да се пресекат върху затворническите нарове, знаех за тях и недоумявах за тях.
Отначало това бяха многократно мокрените и многократно съхнали позиви, потулени във високата, некосена трета година трева на крайфронтовата орловска ивица. На позивите имаше снимка на генерал Власов, придружена от биографията му. Лицето му върху неясната снимка изглеждаше охранено-доволно както у всички наши генерали от новата формация. (В действителност не е така, Власов бе висок и слаб, а върху по-ясните снимки личи: той е селяк, който се е изучил и е турил рогови очила.) От биографията му тази удачна съдба сякаш се потвърждаваше: през годините на поголовните арести той е изпратен военен съветник на Чан Кайши. Но на какво в биографията му от позива можеше да се вярва?
Андрей Андреевич Власов е роден през 1900 г. в селско семейство в Нижегородска губерния. Под покровителството на брат си, селски учител, завършва нижегородското духовно училище, но не и семинарията — започва революцията. През пролетта на 1919 г. е призован в Червената армия, в края на същата година е вече взводен командир на деникинския фронт. Завършва Гражданската война като ротен командир и остава на кадрова служба. През 1928 г. — курсовете „Изстрел“, след това преминава на щабна работа. От 1930 г. влиза във ВКП/б/ и това му открива по-нататъшно служебно издигане. През 1938 г., със звание командир на полк, е изпратен военен съветник в Китай. Несвързан с висшите военни и партийни кръгове, Власов се оказва в сталинския „втори ешелон“, който трябва да замени ликвидираните командири на армии, дивизии и бригади. От 1939 г. е вече командир на дивизия, през 1940 г. при първото присвояване на „новите“ (старите) войнски звания става генерал-майор. От по-нататъшната история може да се заключи, че сред генералската смяна, където има много съвсем тъпи и неопитни, Власов се оказва един от най-способните. Неговата 99-а стрелкова дивизия, дотогава най-изостаналата в Червената армия, сега вече се дава за пример в „Красная звезда“, а през войната не е заварена неподготвена от хитлеристкото нападение, напротив: при общото ни отстъпление на изток тя тръгва на запад, връща си Перемишъл и го държи 6 дни. Бързо минал през длъжността командуващ корпус, през 1941 г. Власов вече командува край Киев 37-а армия. Успява да се измъкне от огромното киевско обкръжение с голям отряд. През ноември получава от Сталин 20-а армия, започва веднага боеве за Химки, минава в контранастъпление до Ржев и става един от спасителите на Москва. (В бюлетина на Информбюро от 12 декември генералите са изредени по следния начин: Жуков, Лелюшенко, Кузнецов, Власов, Рокосовски…) Със стремителността на онези месеци той успява да стане заместник-командуващ на Волхонския фронт (на Мерецков), а през март, когато 2-ра ударна армия е отрязана при бързото й настъпление за пробив на ленинградската блокада, поема командуването й в обкръжение. Още не са прекъснати последните зимни пътища, но Сталин й забранява да се изтегли, обратно — принуждава опасно вклинената армия да продължава настъплението през непроходимата блатиста местност, без продоволствие, без оръжие, без подкрепа от въздуха. На 14 май 1942 г. след двумесечно гладуване и изтребване на армията (войниците й ми разказваха после в бутирските килии, че са стържели копитата на убитите разлагащи се коне, варили са изстърганото и са го яли) започва концентрично настъпление на немците срещу обкръжената армия (и във въздуха, то се знае, има само немски самолети). Чак тогава, като подигравка, получават от Сталин разрешение да отстъпят зад Волхов. И тези безнадеждни опити да се измъкнат от обръча продължават до началото на юли.