Това не беше пуническа или гръцко-персийска война! Всеки ползуващ се от власт офицер от коя да е армия на земята трябва да спре беззаконното изтезание. От коя да е — да, а от нашата?… Нали толкова безпощадно и абсолютно сме разделили човечеството? (Ако не е с нас, не е наш и т.н., значи е достоен само за презрение и унищожаване.) Та ето на, аз се побоях да защитя власовеца от особиста, нищо не казах и нищо не направих, отминах, като да не бях чул, за да не би тази призната от всички чума да се прехвърли и на мен (ами ако този власовец се окаже някой свръх-злодей?… Ами ако особистът си помисли нещо за мен?…Ами ако?…). А и просто като се знае обстановката в армията по онова време — дали този особист щеше да слуша някакъв си армейски капитан?
И той продължи да шиба и да гони със зверски израз на лицето беззащитния човек като говедо.
Тази картина се е запечатана за цял живот пред очите ми. Та това е почти символ на Архипелага, може да бъде използуван за корицата на книгата.
Те са предчувствували, предугадили този изход за себе си — и въпреки това са пришивали върху левия ръкав на немския си мундир щит с андреевско поле и с буквите РОА.
Бригадата на Камински от брянския Локот включва 5 пехотни полка, артилерийски дивизион и танков батальон. През юли 1943 г. заема част от фронта край Дмитровск-Орловски. През есента един неин полк защищава храбро Севск — и в тази зашита е унищожен изцяло: съветските войски убиват и ранените, а командира на полка го завързват за един танк и го влачат, докато умре. Бригадата отстъпва от своя Локотски район със семействата, с обозите, повече от 50 хиляди души. (Може да си представим как НКВД е прочиствало този автономен антисъветски район, след като се е добрало до него!) Извън брянските предели им предстои да се скитат горчиво, унизително да изчакват край Лепел, да бъдат използувани срещу партизаните, по-късно да отстъпят в Горна Силезия, където Камински получава заповед да потуши Варшавското въстание и не намира сили да не се подчини, повежда 1700 души несемейни, със съветска униформа с жълти ленти на ръкавите. Така немците разбират всички тези трицветни кокарди, андреевското поле и Георги Победоносец. Руският и немският език са взаимно непреводими, неизразими, не си съответствуват.
Батальоните от разформированата осинторфовска част също имат участта да тръгнат срещу партизаните или да бъдат прехвърлени на Западния фронт. През 1943 г. край Псков (в Стремутка) е разположена „гвардейска бригада на РОА“, наброяваща неколкостотин души и поддържаща връзка с околното руско население, но нарастването й е спряно от немското командуване.
Жалките вестничета на доброволческите части са обработвани от немската цензурна ножица. И на власовци остава само да се бият до смърт, а в свободното си време да се наливат с водка. Обреченост — това е, което определя тяхното съществуване през всичките тези години на войната и в чужбина, и никъде никакъв изход.
Хитлер и неговото обкръжение, дори когато вече отстъпват, дори в навечерието на гибелта си — все така не могат да преодолеят своето трайно недоверие към отделните руски формировки, да приемат призрака на една независима, неподчинена им Русия. Едва в треската на окончателния крах, през септември 1944 г., Химлер дава съгласие за създаване на РОА от изцяло руски дивизии, дори с малка авиация, а през ноември 1944 г. е разрешен и един закъснял спектакъл: свиква се Комитет за освобождаване на народите в Русия. Едва от есента на 1944 г. генерал Власов получава първата си като че ли реална възможност да действува — явно много късно. Федералисткият принцип също не привлича мнозина: Бандера, пуснат от немците на свобода (също през 1944 г.), отклонява съюза си с Власов; сепаратистките национални части виждат във Власов руски империалист и не искат да попаднат под контрола му; от името на казаците генерал Краснов също се отказва — и само 10 дни преди края на цяла Германия — на 28 април 1945 г.! — Химлер дава съгласие казашкият корпус да мине в подчинение на Власов. В нацисткото ръководство вече настъпва хаос: едни началници разрешават обединяването на руските доброволчески части в РОА, други пречат на това. А и реално е трудно всеки такъв сражаващ се отряд да бъде измъкнат от предната линия, както впрочем е трудно да се измъкнат от работата си в тила и остовците, желаещи да ги включат в РОА. А и немците не бързат да освобождават военнопленниците за армията на Власов. Машината за освобождаване не се върти. Все пак до февруари 1945 г. 1-ва дивизия на РОА (наполовина от локотянци) е формирана и се пристъпва към формирането и на 2-ра. Късно е вече и да се предполага, че на тези дивизии ще се падне да действуват в съюз с Германия; и надеждата за конфликт между съюзниците и Съветите, с която власовското ръководство отдавна живее, този път се разгаря. Това е отбелязано и в доклада на германското Министерство на пропагандата (февруари 1943 г.): „Движението на Власов не се смята за свързано на живот и смърт с Германия, в него са силни англофилските симпатии и мислите за промяна в курса. Движението не е националистическо и изобщо не признава еврейския въпрос.“