(В собствените си страни Рузвелт и Чърчил са тачени като еталон за държавна мъдрост и след време Англия може би ще бъде изпъстрена с паметници на своя велик мъж. Затова пък ние в своите руски затворнически обсъждания намирахме за поразително очевидно систематичното късогледство и дори безразсъдство на двамата. След като са имали пред очите си картината от 1941 до 1945 г., как са могли да не осигурят никакви гаранции за независимостта на Източна Европа? Как са могли заради тази смехотворна залъгалка — четиризоновия Берлин, тяхната бъдеща ахилесова пета, да подарят такива обширни области като Саксония и Тюрингия? И какъв военен и политически смисъл може да има за тях да предадат на смърт в ръцете на Сталин няколко стотици хиляди въоръжени съветски граждани, категорично отказващи да се предават? Разправят, че с това са платили за непременното участие на Сталин в японската война. Имали са атомна бомба, а плащат на Сталин за това да не се откаже да окупира Манджурия, да укрепи в Китай Мао Дзедун и в половин Корея — Ким Ир Сен!… Нима тези политически сметки не са смехотворни? Когато по-късно изтикват Миколайчик, Бенеш и Масарик слизат от сцената, Берлин попада в блокада, когато Будапеща гори и тътне, Корея дими, а консерваторите си плюят на петите и бягат от Суец — нима и тогава най-паметливите от тях не си спомнят поне епизода с предаването на казаците?)
И дори това е още само началото. През пялата 1946 и 1947 г. верните на Сталин западни съюзници продължават и продължават да му предават за разправа съветски граждани против тяхната воля — и бивши военни, и цивилни, само и само да се отърват от тази човешка неразбория. Екстрадират ги в Съветския съюз от Австрия, Германия, Италия, Франция, Дания, Норвегия, Швеция, от американските зони. В английските зони през тези години се поддържат и концлагери, неотстъпващи по нищо на хитлеристките. (Например лагерът Волфсберг в Австрия: карат жените да режат приведени, но не приклекнали, с малки ножички по една тревичка, после да връзват единадесет такива стръкчета с дванадесетото в „сноп“, и така часове наред.105 След като това е допустимо при британската парламентарна традиция, остава добре да се замислим колко дебела е мозъчната кора на нашата цивилизация.) Мнозина руснаци живеят дълги години след войната на Запад с фалшиви документи под гнетящия страх да не бъдат върнати в СССР. Те се страхуват от англо-американската администрация така, както някога от НКВД. А където не ги връщат — там пък безпрепятствено сноват безчет съветски агенти и без всякакви спънки, посред бял ден, дори от улиците на западните столици, отвличат живи хора.
Освен създаващата се РОА немалко други руски подразделения остават до 1945 г. в германската армия, облечени с неразличими немски мундири. Те завършват войната на различни участъци и по различен начин.
Няколко дена преди да ме арестуват и аз имах случая да попадна под обстрела на власовци. И в затворения от нас източнопруски котел имаше руснаци. В една от нощите в края на януари тяхна част тръгва да си пробие път на запад през нашето разположение без артилерийска подготовка, мълчаливо. Непрекъсната фронтова линия няма, те бързо навлизат в дълбочина, обкръжават моята изнесена напред звукобатарея и аз едва успях да я изтегля по последния оставащ ни път. Но след това се върнах за една от повредените ни коли и малко преди разсъмване видях как те, окопали се с маскировъчните си халати в снега, внезапно се вдигнаха и се хвърлиха с „ура“ срещу огневите позиции на 152-милиметровия дивизион при Адлиг Швенкитен и обсипаха дванадесетте тежки оръдия с гранати, без да им позволят да дадат и един изстрел. Под трасиращите им куршуми нашата последна групичка трябваше да търчи три километра по прясно натрупания сняг до моста над рекичката Пасарге. Там ги спряхме.
Скоро след това ме арестуваха и ето че сега, преди парада на Победата, седим всички заедно на бутирските нарове, аз допушвам техните цигари, те — моите, и с един от тях изнасям тенекиената 70-литрова кофа с нечистотиите.
Мнозина от „власовците“, както и „шпионите за един час“ бяха млади, родени между 1915 и 1922 г., същото онова „младо непознато племе“, което от името на Пушкин суетливият Луначарски бърза да приветствува. Повечето от тях попадат във военните формировки по същата свободна случайност, по която в съседния лагер техни другари стават шпиони — зависело е от пристигналия вербовач.
Вербовачите подигравателно им обясняват — подигравателно, ако не беше истина: „Сталин се е отказал от вас!“ „Сталин не го е еня за вас!“
Съветският закон ги поставя извън себе си още преди те да се поставят извън съветския закон.
105
Този лагер е описан в книгата на Ариадна Делианич „Волфсберг-373“, самата тя е била лагеристка в него. (Книгата е отпечатана в Сан Франциско, в печатница „Русская жизнь“.) — Б.а.