И те се записват… Едни — за да се измъкнат от смъртоносния лагер. Други — като разчитат да преминат към партизаните. (И преминават! И воюват след това с партизаните заедно! Но по Сталиновите критерии това ни най-малко не смекчава тяхната присъда!) Някои обаче ги боли сърцето заради позорната Четиридесет и Първа година, заради зашеметявящото поражение след дългогодишните хвалби; и тоз-онзи започват да смятат за пръв виновник за нечовешките лагери — Сталин. И ето че те също решават да напомнят за себе си, за своя суров опит: че също са частица от Русия и искат да влияят върху нейното бъдеще, а не да бъдат изкупителна жертва за чужди грешки.
Думата „власовец“ звучи у нас като думата „нечистотии“, сякаш мърсим устата си само от нейното произнасяне, и затова никой не дръзва да изрече две-три фрази с подлог „власовец“.
Но историята не се пише така. Сега, след четвърт век, когато повечето от тях са загинали в лагерите, а оцелелите доизживяват дните си в Крайния север, искам да напомня с тези страници, че за световната история това явление е доста необичайно: няколко стотици хиляди млади хора на възраст от двадесет до тридесет години да се вдигнат на оръжие срещу собственото си Отечество в съюз с най-злия му враг. Може би трябва да се замислим: кой е по-виновен — дали тази младеж или беловласото Отечество? Това не може да се обясни с биологично предателство, а трябва да има обществени причини.
Защото, както гласи старата пословица: от ситост коне се не щурат.
И си го представяш: поле — и по него се щурат негледани, изпосталели, обезумели коне.
През тогавашната пролет килиите бяха пълни и с руски емигранти.
Това напомняше някакъв сън: завръщане на отминалата история. Отдавна са написани и затворени томовете за Гражданската война, решени са нейните дела, включени са в хронологията на учебниците нейните събития. Дейците на бялото движение вече са не наши съвременници на тази земя, а призраци на стопилото се минало. Руските емигранти, пръснати по-жестоко и от колената Израилови, дори и да доизживяват нейде живота си, според нашите, съветските, представи са непременно свирачи в съмнителни ресторантчета, лакеи, перачки, просяци, морфинисти, кокаинисти, агонизиращи трупове. До войната от 1941 г. по никакви признаци не можехме да си представим от нашите вестници, от високата белетристика, от художествената критика (и нашите сити майстори не ни помогнаха да узнаем), че руснаците в чужбина — това е огромен духовен свят, че там се развива руската философия, там са Булгаков, Бердяев, Франк, Лоски, че руското изкуство покорява света, там са Рахманинов, Шаляпин, Беноа, Дягилев, Павлова, казашкият хор на Жаров, там се изследва задълбочено творчеството на Достоевски (по онова време направо прокълнат у нас), че съществува невероятният писател Набоков-Сирин, че още е жив Бунин и все пише нещо през тези двадесет години, че се издават художествени списания, поставят се спектакли, свикват се конгреси на землячествата, на които звучи руска реч, че мъжете емигранти не са загубили способността си да вземат за съпруги жени емигрантки, а те да им раждат деца, значи наши връстници.
Представата ни за емигрантите в нашата страна е толкова лъжлива, че съветските хора никога не биха повярвали: има емигранти, воюващи в Испания не за Франко, а за републиканците; а във Франция сред руската емиграция в отчуждена самота живеят Мережковски и Гипиус, след като не се отдръпват открито от Хитлер. Под формата на виц и дори напълно сериозно: Деникин иска да иде да воюва за Съветския съюз срещу Хитлер и по едно време Сталин едва не скланя да го върне в родината (не като бойна сила, разбира се, а като символ на националното обединение). Както на Запада изцяло, така и на руската емиграция за 25 години изолация й липсва живият съветски опит, за да разбира трезво събитията. Това е причина в емиграцията да възникне смут в умовете, от рода на: „Дали трябва да подаваме ръка на власовци?“ (Едни — защото „винаги сме за Русия“, други — защото „винаги сме за демокрацията.“) Между предишните и новите, съветските емигранти често възникват раздори, неразбиране — и по време на войната, при немците, и по-късно, след войната, в съюзническите лагери. Вярно, съставя се емигрантски доброволен стрелкови корпус, който да замине на Източния фронт (15 хиляди души) — но немците го хвърлят срещу Тито и не се стига до война, всичко приключва с неутрална ненамеса. По време на окупацията на Франция множество руски емигранти, стари и млади, се включват в съпротивителното движение, а след освобождаването на Париж масово се стичат в съветското посолство и подават молби за завръщане в родината. Каквато ще да е Русия — все пак си е Русия! — това е лозунгът им и така доказват, че и преди не са лъгали, че я обичат. (В затворите през 1945–1946 г. се чувствуват едва ли не щастливи, че тези решетки и тези надзиратели са свои, руснаци; учудено гледат как съветските момчета се почесват по тила: „И за какъв дявол се върнахме? Толкова ли тясно ни беше в Европа?“)