През 1945 г. обаче в центъра на нашата юрисдикция ги обвиняват: в действия, насочени към събаряне на властта на работническо-селските съвети; във въоръжено нахлуване на съветска територия (тоест в това, че не са напуснали незабавно Русия, която Петроград обявява за съветска); в оказване на помощ на международната буржоазия (която те изобщо не са дори виждали); в служба на контрареволюционните правителства (тоест на своите генерали, на които те цял живот са се подчинявали). И всички тези параграфи (1–2–4–13) на член 58 са от Наказателния кодекс, приет… през 1926 г., тоест 6-7 години след края на Гражданската война! (Класически и безсъвестен пример за обратно действие на закона!) Освен това член 2 от кодекса уточнява, че той има сила само за граждани, задържани на територията на РСФСР. Но лапата на ГБ сграбчва съвсем не-граждани, и то от всички страни на Европа и Азия!106 За давност вече не говорим: гъвкаво е предвидено тя да не важи за член 58. Давността е валидна само за собствените доморасли палачи („Защо да ровим старото?…“), унищожавали многократно повече съотечественици, отколкото цялата Гражданска война.
Мариюшкин поне помнеше ясно всичко, разказваше подробности за евакуацията от Новоросийск. А Боршч се бе вдетинил и простодушно бърбореше как бил празнувал Великден на Лубянка: цялата седмица преди Връбница и цялата Страстна неделя ял само половината си дажба, а другата отделял и постепенно подменял твърдия хляб с пресен. По този начин, когато разговявал, разполагал със седем дажби хляб и пирувал през трите дни на Великдена.
Това, че днес ги обвиняват и съдят, изобщо не доказва тяхната реална вина дори в миналото, а само отмъстителността на съветската държава: задето са се съпротивлявали преди четвърт век на комунизма, макар че оттогава са живели като неблагополучни бездомни изгнаници.
От тези безпомощни емигрантски мумии се отличаваше полковник Константин Константинович Ясевич. Виж, за него борбата срещу болшевизма не свършваше с края на Гражданската война. А как и къде е успял да се бори по-нататък — не ми разказваше. Но сякаш и в килията живееше с усещането, че и досега е в строя. На фона на обърканите понятия, на смътните и неуравновесените гледища в главите на повечето от нас той очевидно имаше твърд, ясен поглед върху обстановката, а от ясната жизнена позиция и в тялото се запазват постоянна сила, гъвкавост и дееспособност. Беше най-малко на шестдесет, с напълно гола глава, без нито едно косъмче. Вече бе преживял следствието (чакаше присъдата си, както и всички ние) и, разбира се, не се надяваше на помощ, кожата му се бе запазила млада, дори розова. От цялата килия единствено той правеше утринна гимнастика и се плискаше под крана (ние пазехме калориите от затворническата дажба). Не пропускаше времето, когато между наровете се освобождаваше място — и кръстосваше напред-назад тези пет-шест метра с отсечена стъпка, с безупречна походка, скръстил ръце на гърдите и устремил погледа на ясните си млади очи към стените.
И именно защото всички ние бяхме потресени от това, което се вършеше с нас, а за него нищо наоколо не противоречеше на очакванията му, в килията той бе съвсем самотен.
Можах да оценя поведението му в затвора едва след година: отново бях в Бутирки и в една от същите тези 70 килии срещнах млади хора, вече осъдени по делото на Ясевич на десет и петнадесет години. Присъдата на цялата им група бе написана с машина върху цигарена хартия и кой знае защо, бе у тях. Пръв в списъка бе Ясевич, а присъдата му — разстрел. Ето какво бе виждал и предвиждал през стените с неостарелите си очи, докато се бе разхождал от масата до вратата и обратно! Но неговото неразкайващо се съзнание за правилността на жизнения път му вдъхваше необикновена сила.
Сред емигрантите се оказа и моят връстник Игор Тронко. Сприятелихме се. И двамата отънели, изпосталели, с жълтосива кожа върху костите (защо наистина се бяхме запуснали така? мисля, че от душевна обърканост), и двамата мършави, върлинести, олюлявани от поривите на летния вятър в бутирските дворове за разходка; ходехме винаги заедно с предпазливи стъпки на старци и обсъждахме паралелно протеклия ни живот. Бяхме родени една и съща година в южната част на Русия. Още сме били пеленачета, когато съдбата е бръкнала в изтърканата си торба и е измъкнала за мен къса сламчица, а за него дълга. И ето че питката му се е търкулнала оттатък морето, макар че баща му е бил такъв „белогвардеец“: най-обикновен беден телеграфист.
За мен бе крайно интересно да си представя чрез неговия живот цялото свое поколение съотечественици, попаднали там. Те са расли при добър семеен надзор, при много скромни и дори оскъдни семейни доходи. Расли са, без да познават страха и потисничеството, макар че, докато укрепнат, са усещали известен гнет от авторитета на белите организации. Расли са така, че пороците на века, обхванали цялата европейска младеж (лекомислено отношение към живота, празномислие, прахосване на средства, висока престъпност), не се докосват до тях — тъй като те растат сякаш в сянката на неизличимото нещастие на своите семейства. В която и страна да растат, смятат за своя родина единствено Русия. Духовното им възпитание се изгражда върху руската литература, още по-любима, защото с нея се свършва и родината, защото първичната физическа родина не стои зад нея. Съвременното печатно слово им е достъпно много по-широко и обемно, отколкото на нас, но тъкмо съветските издания почти не стигат до тях и те чувствуват тази празнота особено остро, струва им се, че тъкмо затова не могат да разберат главното, най-възвишеното и прекрасното за Съветска Русия, а онова, което стига до тях, е изопачено, лъжливо, непълно. Те имат най-бегли представи за нашия истински живот, но носталгията им е такава, че ако през 1941 г. ги бяха мобилизирали, те всички щяха да се втурнат в Червената армия, упоени от желанието по-скоро да умрат, отколкото да останат живи. На двадесет и пет — двадесет и седем години тази младеж вече има изградена и твърдо отстоявана собствена гледна точка. Така например хората в групата на Игор се наричат „непредрешенци“. Те декларират, че ако не е споделил с родината цялото сложно бреме на изминалите десетилетия, никой няма право да решава каквото и да е за бъдещето на Русия, нито дори да предлага нещо, а трябва само да върви и да отдава силите си за онова, което ще реши народът.
106
По този начин за нито един африкански президент няма гаранция, че след десет години не ще издадем закон, според който да го съдим за това, което върши днес. — Б.а.