Но за милостта се иска разум.
Не се вслушвахме в малкото трезви гласове сред нас, които твърдяха, че през изминалия четвърт век никога не е имало амнистия за политическите затворници — и никога няма да има. (Някой познавач измежду доносниците ще скочи в отговор: „През 1927 г. за десетгодишнината от Октомври всички затвори бяха празни, на тях се вееха бели знамена!“ Тази покъртителна гледка с белите знамена над затворите — и защо ли бели? поразяваше най-вече сърцата.107) Ние не изслушвахме най-умните от нас, които обясняваха, че сме затворени с милиони тъкмо защото войната е свършила: не сме нужни вече на фронта, в тила сме опасни, а на далечните строежи без нас няма да легне нито една тухла. (Липсваше ни себеотрицанието да вникнем ако не в злобната, то поне в простата стопанска изгода на Сталин: кой сега, след като се демобилизира, ще пожелае да зареже семейство и домашен уют и да тръгне за Колима, Воркута или Сибир, където още няма нито пътища, нито жилища? Това вече е почти задача на Плановата комисия: да даде на Министерството на вътрешните работи контролни цифри колко да арестува.) Амнистия! Чакахме и жадувахме великодушна и масова амнистия! Ето, в Англия например дори в годишнината на коронациите, тоест всяка година, се обявява амнистия!
Имало е амнистия за много политически затворници и в деня на тристагодишнината на Романовата династия. Та нима сега, след като е удържана победа с мащабите на века и дори по-голяма, Сталиновото правителство ще бъде толкова дребнаво и отмъстително, толкова злопаметно към всяко отстъпление или подхлъзване на всеки свой малък поданик?…
Проста истина е, но и тя трябва да се изстрада: благословени са не победите във войните, а пораженията в тях! Победите са нужни на правителствата, пораженията — на народа. След победите ни се искат още победи, след пораженията ни се иска свобода — и обикновено я постигаме. Пораженията са нужни на народите, както страданията и бедите са нужни на отделните хора: те са причина да се задълбочи вътрешният им живот, да се възвисят духовно.
Полтавската победа е нещастие за Русия: тя има за последица две столетия огромни поражения, разорения, липса на свобода — и нови, и нови войни. Полтавското поражение е спасително за шведите: те загубват желание да воюват и стават най-преуспяващият и свободен народ в Европа108.
Дотолкова сме свикнали да се гордеем с нашата победа над Наполеон, че пропускаме: именно благодарение на нея освобождаването на селяните не става с половин столетие по-рано (френската окупация не е реалност за Русия). А Кримската война ни носи свобода.
В тогавашната пролет вярвахме в амнистията — но съвсем не бяхме оригинални с това. Като поговориш със старите арестанти, постепенно ти става ясно: тази жажда за опрощение и тази вяра в опрощението никога не напускат сивите тъмнични стени. Десетилетие след десетилетие различните потоци от арестанти винаги са очаквали и винаги са вярвали: ту в амнистия, ту в нов кодекс, ту в общо преразглеждане на делата (и Органите винаги с умела предпазливост са поддържали слуховете). С всяка кръгла годишнина на Октомври, с Лениновите годишнини и дните на Победата, с Деня на Червената армия или Деня на Парижката комуна, с всяка нова сесия на ВЦИК, с края на всяка петилетка, с всеки пленум на Върховния съд — с какво ли само не свързва арестантското въображение това очаквано слизане на ангела на освобождението! И колкото по-диви са арестантите, колкото по-хомерична, по-необуздана е широтата на арестантските потоци, толкова повече раждат те не трезвост, а вяра в амнистията!
Всички източници на светлина могат в една или друга степен да се сравняват със Слънцето. Слънцето обаче не е сравнимо с нищо. Така и всички очаквания в света могат да се сравняват с очакването на амнистията, ала очакванията за амнистия не могат да се сравняват с нищо.
През пролетта на 1945 г. питахме всеки появил се в килията новак най-напред: какво е чул за амнистията? И стига двама-трима да бяха извеждани от килията с вещите си — тъмничните специалисти тутакси започваха да сравняват делата им и да правят заключението, че присъдите им са от най-леките и, естествено, ги освобождават. Значи се започна! В нужника и в банята — тези арестантски пощенски станции, навсякъде нашите активисти търсеха следи и нещо записано за амнистията. И не щеш ли, в началото на юли прочитаме в прословутия виолетов параден вестибюл на бутирската баня огромно пророчество, изписано със сапун по виолетовата емайлирана печка, значително надвишаваща човешки бой (значи, за да се запази по-дълго там, преди да го изтрият, някой е трябвало да се изправи върху раменете на друг):
107
Сборникът „От тюрем к воспитательным учреждениям“ посочва (стр. 396) такава цифра: при амнистията от 1927 г. са амнистирани 7,3 % от затворниците. На това може да се повярва. Доста пестеливо за Десетилетието. От политзатворниците освобождават жените с деца и тези, на които им остават няколко месеца. Във Верхнеуралския изолатор например от двеста затворници освобождават дузина. Но още в момента се разкайват и за тая жалка амнистия и почват да я провалят: едни ги задържат, други вместо „чисто“ освобождение получават „минус“, тоест ограничен избор на местожителство. — Б.а.
108
Може би едва през XX век, ако се вярва на приказките, прекалено продължилата ситост е довела до моралния им упадък. — Б.а.