Да не ви разправям как ликувахме! („Нали нямаше да го напишат, ако не го знаеха със сигурност!“) Всичко, което биеше, пулсираше и се лееше в тялото — спираше от удара на радостта, че ето — вратите ще се разтворят…
Но за милостта се иска разум…
В средата на юли обаче коридорният надзирател изпрати един старец от нашата килия да мие нужника и там насаме (пред свидетели не би се решил) го попитал със съчувствен поглед към белите му коси: „По кой член лежиш, дядо?“ — „По петдесет и осми!“ — зарадван отвърнал старият човек, за когото плачат вкъщи три поколения. „Не попадаш…“ — въздъхнал надзирателят. Ами! — решиха в килията — надзирателят е просто неграмотен.
В същата килия лежеше младият киевчанин Валентин (не помня презимето му) с големи прекрасни като на жена очи, много наплашен от следствието. Безусловно беше ясновидец, може би само в тогавашното си възбудено състояние. Неведнъж минаваше сутрин по килията и посочваше: днес ще изведат тебе и тебе, видях го насън. И ги извеждаха. Именно тях! Впрочем душата на арестанта е толкова склонна към мистика, че възприема предсказанието почти без учудване.
На 27 юли Валентин дойде при мен: „Александър! Днес сме ние с теб.“ И ми разказа съня си с всички атрибути на тъмничните сънища: мостче над мътна рекичка, кръст. Започнах да се стягам и имаше защо: след сутрешната гореща вода нас двамата ни изведоха. Килията ни изпрати с шумни добронамерени пожелания, мнозина ни уверяваха, че ни пускат на свобода (от сравнението на нашите „леки дела“ излизаше така).
Можеш искрено да не вярваш на това, да не си разрешаваш да вярваш, можеш да отвръщаш с насмешки, но нажежените клещи, по-нажежени от които няма на земята, изневиделица стисват душата ти: ами ако е истина?…
Събраха ни двадесетина души от различни килии и ни поведоха на баня (на всеки житейски завой арестантът преди всичко трябва да мине през банята). Имахме там време, час и половина, да се отдадем на догадки и размисли. След това, размекнати и отпуснати от банята, минахме през изумрудената градинка на вътрешния бутирски двор, където оглушително пееха птички (а най-вероятно обикновени врабци). За отвикналото око зеленината на дърветата изглеждаше непоносимо ярка. Никога очите ми не са възприемали с такава сила зелените листа, както през тогавашната пролет! И не бях виждал през живота си нищо по-близко до Божия рай от тази бутирска градинка, по чиито асфалтирани пътечки вървяхме най-много тридесет секунди.110
Отведоха ни на бутирската гара (мястото за приемане и отправяне на арестантите: названието бе намерено много сполучливо, при това и главният вестибюл прилича на хубава гара), вкараха ни в просторен голям бокс. Там цареше полумрак, но въздухът бе чист и свеж: единственото малко прозорче се намираше на голяма височина и нямаше намордник. То гледаше към същата слънчева градинка и през отвора му горе ни оглушаваше чуруликането на птици и надничаше клатушкащо се яркозелено клонче, което обещаваше на всички ни свобода и дом. (Виждате ли! В такъв хубав бокс не са ни държали никога! — не е случайно!)
А всички ние се водехме към ОСО! И излизаше, че всички лежим за нищо и никакво.
Три часа никой не ни потърси, никой не отвори вратата. Ние ходехме ли, ходехме из бокса и сядахме от умора върху облицованите с плочки пейки. А клончето все така се клатушкаше и клатушкаше в отвора на прозореца и врабците цвърчаха бясно.
Изведнъж вратата загърмя и извикаха един от нас — тих счетоводител на тридесет и пет години. Той излезе. Вратата се затвори. Ние още по-настървено затичахме в нашия сандък, отвътре ни пареше.
Отново грохот. Извикаха следващия, а вкараха предишния. Спуснахме се към него. Но това не беше той! По лицето му не бе останал живот. Широко разтворените му очи бяха слепи. С несигурни движения се заклатушка по гладкия под на бокса. Да не са го контузили? Да не са го халосали с някоя дъска за гладене?
109
Бяха сбъркали, кучите му синковци, само с чертичката! По-подробно за великата сталинска амнистия от 7 юли 1945 г. — вж. трета част, шеста глава. — Б.а.
110
Още една подобна градинка, само че още по-малка, но затова пък по-интимна, видях вече като екскурзиант, много години по-късно, в Трубецкия бастион на Петропавловската крепост. Екскурзиантите охкаха колко мрачни са коридорите и килиите, а аз си мислех, че при