Какво? Какво — замрели, го питахме ние. (Ако не слиза от електрическия стол, най-малко са му прочели смъртната присъда.) С глас, съобщаващ ни за края на Вселената, счетоводителят процеди:
— Пет!!! Години!!!
И отново загърмя вратата — връщаха се толкова бързо, сякаш отиваха до клозета по малка нужда. Следващият се върна сияещ. Очевидно го освобождаваха.
— Е? Е? — струпахме се около него с възвърнала се надежда. Той замаха с ръка, задавяйки се от смях:
— Петнадесет години!
Беше твърде абсурдно, за да повярваме така отведнъж.
Седма глава
В МАШИННОТО ОТДЕЛЕНИЕ
В съседния бокс на бутирската „гара“ — известният блуждаещ бокс (там се обискираха новопостъпилите и достатъчното пространство позволяваше на пет-шест надзиратели да обработват наведнъж до двадесет зека) — този път нямаше никого, грубо скованите маси за претърсване пустееха и само отстрани под крушката седеше на малка, по-различна масичка спретнат чернокос майор от НКВД. Преобладаваща в израза на лицето му бе търпеливата скука. Той напразно си губеше времето, докато чака да докарат и откарат един по един зековете. Можеше много по-бързо да им събере подписите.
Кимна ми към столчето срещу себе си и попита как се казвам. Вдясно и вляво от мастилницата пред него имаше две топчета еднакви бели листчета с формат половин машинописен лист — такива, на каквито домоуправителите дават бележки за отоплителни материали, а в учрежденията — пълномощни за покупка на канцеларски материали. След като се порови в купчинката отдясно, майорът намери листчето, отнасящо се до мен. Измъкна го, прочете го в равнодушна скоропоговорка (разбрах, че съм осъден на осем години) и мигом записа с автоматична писалка на гърба, че текстът ми е съобщен на тази и тази дата.
Сърцето ми не откликна нито дори с половин излишен удар — толкова делнично беше всичко. Наистина ли това е моята присъда, решаващият прелом в живота ми? Исках да се развълнувам, да изживея дълбоко този момент — и все не успявах. А майорът вече ми подаваше листчето от другата му страна. Пред мен имаше ученическа перодръжка с лош писец за седем копейки, с влакънце на върха, закачено от мастилницата.
— Не, трябва да го прочета.
— Да не мислите, че ще ви лъжа? — отпуснато възрази майорът. — Ето, прочетете.
И без желание пусна листчето от пръстите си. Обърнах го откъм лицето и нарочно започнах да се взирам бавно, не в думите дори, а в буквите. Беше написано на пишеща машина, но пред мен бе не първият, а вторият екземпляр:
След това с пунктирана линия всичко това бе подчертано и пак с пунктир вертикално разграфено:
…………………………………………………
Разгледано бе Решено бе:
обвинението срещу еди-кого си еди-кой си (името) да се осъди
(име, година нареждането, за антисъветска агитация и опит
място на раждането) за създаване на антисъветска
организация на 8 (осем) години в
трудово-изправителни лагери
Копието е вярно. Секретар………
И нима трябваше просто да подпиша и да си тръгна мълчаливо? Погледнах майора — няма ли да ми каже, да ми обясни нещо? Не, нямаше такива намерения. Той вече кимна на надзирателя до вратата да готви следващия.
За да предам поне от малко значителност на момента, попитах с трагични нотки в гласа:
— Но това е ужасно! Осем години! За какво?
Дори сам усетих колко фалшиво звучат думите ми: нищо ужасно не изпитвах нито аз, нито той.
— Ето тук — още веднъж ми посочи майорът къде да се подпиша.
Подписах се. Просто не виждах какво друго да направя.
— Но тогава ми разрешете да напиша обжалване. Тази присъда е несправедлива.
— По установения ред — механично ми кимна майорът и върна моето листче в лявата купчинка.
— Отдръпнете се! — заповяда ми надзирателят.
И аз се отдръпнах.
(Не се оказах находчив. Георгий Тенно, на когото наистина му дават листче, на което пише двадесет и пет години, отвръща така: „Ами че това е доживотен затвор! Някога, когато човека са го осъждали до живот, са биели барабани, събирали са тълпата. А тук като във ведомост за сапун — двадесет и пет, и много ти здраве!“