Арнолд Рапопорт взема перодръжката и написва на обратната страна: „Категорично протестирам срещу терористичната незаконна присъда и настоявам незабавно да бъда освободен.“ Обявяващият чака отначало търпеливо, но след като прочита листчето, се ядосва и го скъсва заедно с извлечението. Ефект никакъв: присъдата си остава в сила: това било само копието.
А Вера Корнеева очаква петнадесет години затвор и с възторг вижда, че на листчето пише само пет. Засмива се със сияйния си смях и побързва да подпише, за да не вземат да размислят нещо. Офицерът се усъмнява: „Не разбрахте ли какво ви прочетох?“ — „Да, да, много ви благодаря! Пет години трудово-изправителен лагер!“
На Янош Рожаш, унгарец, му прочитат десетгодишната присъда в коридора на руски и не му я превеждат. Той се подписва, без да разбере, че това е присъдата му, и дълго след това чака съд. (Много по-късно, вече в лагера, смътно си спомня този случай и се досеща.)
Върнах се в бокса усмихнат. Странно, от минута на минута ми ставаше все по-весело и по-леко. Всички се връщаха с десетки. Валентин също. От нашата днешна компания само побърканият счетоводител (държаха го в затвора, макар и невменяем) бе получил най-детската присъда.
Зад прозореца една клонка все така весело се поклащаше от юлския ветрец сред слънчевите пръски. Ние оживено бъбрехме. В бокса ту тук, ту там все по-често се чуваше смях. Смеехме се, че всичко бе минало гладко; смеехме се на смаяния счетоводител; смеехме се на сутрешните си надежди и как, когато ни изпровождаха от килиите, се уговаряхме за разни пароли — четири картофа, два геврека!
— Ще има амнистия! — твърдяха някои. — Това е само проформа, да ни сплашат, та да ги запомним. Сталин е казал на един американски кореспондент…
— А как се казва кореспондентът?
— Не знам…
В този момент ни заповядаха да си вземем вещите, построиха ни по двама и отново ни поведоха през същата чудесна градинка, изпълнена с лято. И закъде? Пак на баня!
Тогава вече се запревивахме от смях — ама че хапльовци! Съблякохме се с все същия смях, окачихме дрехите си на същите куки и ни ги отнесоха отново за дезинфекция, както и сутринта. С все същия смях получихме по люспа отвратителен сапун и влязохме в просторното кънтящо от гласове помещение да се изкъпем като за празник. Взехме да се плискаме, да се поливаме с горещата чиста вода и да лудуваме като ученици, заведени на баня след последния изпит. Този пречистващ, облекчаващ смях беше, мисля си, дори не мъчителен, той бе жива защита и спасение за организма.
Докато се търкахме, Валентин ми говореше успокояващо, мило:
— Е, нищо, още сме млади, тепърва има живот пред нас. Главното е оттук нататък да не сбъркаме нещо. Пристигнем ли в лагера — нито дума с никого, за да не ни лепнат нови присъди. Ще работим честно — и ще мълчим, и мълчим.
Колко вярваше той в тази програма, колко се надяваше — невинно зрънце между сталинските воденични камъни! Искаше ми се да се съглася с него, кротичко да си излежа присъдата, а сетне да зачеркна преживяното от ума си.
Но започнах да усещам в себе си: ако трябва да не живеем, за да живеем — какъв е тогава смисълът?…
Не може да се каже, че ОСО са го измислили след революцията. Още Екатерина II осъжда неугодния й журналист Новиков на петнадесет години, може да се каже, по ОСО, защото не го изправя пред съд. И всички императори току изселват бащински неугодните им без съд. През 60-те години на XIX век се извършва коренна съдебна реформа. И у властниците, и у поданиците започва да се формира сякаш нещо като юридически възглед за обществото. Въпреки това и през 70-те, и през 80-те години Короленко проследява случаи на административна разправа, заменила съдебните присъди. Самият той през 1876 г. с още двама студенти е изселен без съд и следствие по разпореждане на заместник-министъра на държавните имоти (типичен случай на ОСО). Без съд в друг случай е въдворен с брат си в Глазов. Короленко споменава за Фьодор Богдан — селски пратеник, добрал се до самия цар и след това изпратен на заточение; за Пиянков, оправдан от съда, но заточен по височайша повеля; и за още няколко души.
Така че традиция е имало, макар и доста непоследователна. А и съвсем безотговорна: кой е ОСО? Ту царят, ту губернаторът, ту заместник-министърът. А и да ме извините, това не е размах, щом сме в състояние да изброяваме имена и случаи.
Размахът започва от 20-те години, когато за постоянен натиск върху съда се създават постоянно действуващи тройки. Отначало дори с тях се парадира — Тройката на ГПУ! Имената на заседателите не само не се крият, а дори се рекламират! Кой в Соловки не знае прословутата московска тройка Глеб Боки, Вул и Василиев?! Пък и самата дума си я бива — тройка! Шумотевицата напомня за празничните звънчета по конете, за веселбите по Заговезни, а заедно с това в нея има и нещо загадъчно: защо „тройка“? Какво значи това? Съдът да не би да е четворка? А и тройката не е съд! Загадъчното й е най-вече в това, че тя действува тихомълком. Не сме били там, не сме видели, дават ни само хартийка: подпишете се. Тройката се оказва още по-страшна и от революционния трибунал. А по-късно тя се обособява, затваря се в себе си, настанява се в отделна стая, и имената изчезват. Свикнахме, че членовете им не пият, не ядат и не се събират с хора. А оттеглят ли се на съвещание — край, присъдите ни ще идват чрез машинописките. (И после ги връщаме: такъв документ не бива да се оставя в ръцете ни.)