Тези тройки (за всеки случай си служим с множественото число, тъй като не знаем никога къде съществува божеството) отговарят на възникналата наложителна необходимост: веднъж арестуваните да не бъдат пускани на свобода (е, нещо като отдел за технически контрол към ГПУ: за да няма брак). И ако се окаже, че не си виновен и изобщо не бива да те съдят, ще получиш поне чрез тройката своите „без тридесет и два“ (губернски града) или заточение за две-три години, а, току-виж, ти остригали и главата — и вече завинаги си белязан, занапред ще бъдеш „рецидивист“. (Нека читателят ни прости: ние пак се объркахме с този десен опортюнизъм — понятието „вина“, виновен-невиновен. Малко ли ни се втълпява, че работата не е в личната вина, а в обществената опасност: може и невинен да бъдеш прибран, ако си социално чужд, може и виновен да бъдеш пуснат, ако си социално близък. Но за нас, нямащите юридическо образование, това е простено, щом самият Кодекс от 1926 г., по който живяхме двадесет и пет години, се критикува за „недопустим буржоазен подход“, за „недостатъчен класов подход“, за някакво „Буржоазно отмерване на наказанието според тежестта на извършеното престъпление“112.
Уви, не ние ще пишем увлекателната история на този Орган. Дали през всичките години на своето съществуване тройката на ГПУ има право в своята задочна присъда да дава също и разстрел (както в случаите с известния княз кадет Павел Долгоруки през 1927 г., с Палчински, фон Мек и Величко през 1929-а? Дали тройките действуват само в случаите на недостатъчни доказателства, но при явна социална опасност на дадена личност — или по-неограничено? И как след това през 1934 г. при печалното преименуване на ОГПУ в НКВД Тройката в белокаменната столица започва да се нарича Специално съвещание, а тройките в областите — специални колегиуми към областните съдилища, т.е. състоящи се от трима постоянни членове и действуващи без каквито и да било народни заседатели и винаги при закрити врати. А от лятото на 1937 г. областите и автономните републики се обогатяват и с други тройки — от секретаря на областния комитет, началника на областното НКВД и областния прокурор. (А над тези нови тройки в Москва стои просто Двойката, съставена от народния комисар на вътрешните работи и генералния прокурор на СССР — съгласете се, неудобно е все пак Йосиф Висарионович да бъде викан да заседава като трети, нали?) Но от края на 1938 г. някак незабелязано се загубват и тези тройки, и тази Двойка (а и Николай Ежов е премахнат) — но толкова повече се утвърждава родното ни ОСО, което поема правата да издава задочно и без съд присъди — отначало до десет години, а после и повече, докато се стигне накрая и до разстрел. И родното ни ОСО процъфтява чак до 1953 г., когато ни напуска и нашият благодетел Берия.
ОСО съществува деветнадесет години, но никой не знае кой от нашите мастити горди големци е влизал там; колко често и колко дълго са заседавали; със или без чай ли и с какво към чая; как протича самото обсъждане — разговарят ли за случая, или дори не разговарят? Не ние ще пишем за това — защото не знаем. Чували сме само, че същността на ОСО си остава триединна и макар че сега не сме в състояние да посочим усърдните му заседатели, все пак са ни известни трите органа, които имат свои постоянни представители: един от ЦК, един от Министерството на вътрешните работи и един от прокуратурата. Ала няма да се учудим, ако някога разберем, че не е имало никакви заседания, а просто щаб от опитни машинописки, съставящи извлечения от несъществуващи протоколи, и един началник-канцелария, ръководещ машинописките. Че машинописките съществуват — това не подлежи на съмнение!
ОСО не се споменава никъде — нито в Конституцията, нито в Кодекса, обаче се оказва най-удобната машинка за кюфтета — послушна, непретенциозна и ненуждаеща се от смазване чрез законите. Кодексът си е отделно, ОСО няма нищо общо с него и леко се върти без всичките му там двеста и пет члена, без да се ползува от тях и без да се позовава на тях.
112
„От тюрем к воспитательным учреждениям“. „Советское законодателство“. М., 1934. — Б.а.