Съдията предварително знае — или конкретно по твоето дело, или от общата инструкция — каква присъда е желателна. (А и в съдийската стая обикновено има телефон!) Дори по примера на ОСО са написани предварително на машина присъди, остава само да се впише по-късно фамилното име на ръка. И ако някакъв си Страхович се провикне на съдебното заседание: „Немислимо е да съм бил завербуван от Игнатовски, тогава съм бил на десет години“ — председателят (на военния трибунал на Ленинградския военен окръг, 1942 г.) само изкрещява: „Не клеветете съветското разузнаване!“ Всичко вече отдавна е решено: за цялата група на Игнатовски — разстрел. Оцелява само някакъв прикачен към групата Липов: никой не го познава, и той никого не познава от групата. Та само за този Липов — десет години, от тях да мине.
Предрешеността на присъдите — колко облекчава тя трънливия живот на съдията! Става дума не толкова за умствено облекчение — какво има толкова да му се мисли, — колкото за морално: няма защо да се измъчваш, че, току-виж, си сбъркал с присъдата и си оставил децата си сираци. Предрешеността предразполага към добродушие дори такъв заклет съдия убиец като Улрих — няма голямо разстрелване на хора, което да не е обявено от неговите уста. Ето, през 1945 г. Военната колегия разглежда делото на „естонските сепаратисти“. Председателствува ниският набит простодушен Улрих. Той не пропуска случая да се пошегува не само с колегите си, но и с подсъдимите. (Ами че не е ли тъкмо това човещината! Нова черта, къде сте виждали подобно нещо?) Разбрал, че Сузи е адвокат, той му се усмихва: „Ето че и вашата професия ви влезе в работа!“ А и какво в края на краищата има да делят? Защо да се озлобяват един срещу друг? Заседанието протича по установения приятен ред: направо на съдийската маса пушат, в подходящо време е и хубавата обедна почивка. А щом се свечери, се оттеглят да се съвещават. Но кои се съвещават нощем? Оставят подсъдимите затворени цялата нощ в залата и се разотиват по домовете си. На другия ден в девет сутринта се появяват бодри, избръснати: „Стани, влиза съдът!“ — и на всички по десет години.
И накрая, третата черта на нашите съдилища е диалектиката (а по-рано грубо се казваше: „законът е като ок на каруца — кой накъде го завърти, натам върви“). Кодексът не бива да бъде застинал камък посред пътя на съдията. Членовете на Кодекса отмерват вече по десет, петнадесет, двадесет години от мимолетния живот и както казва Фауст:
Всички членове са затлачени с тълкувания, указания, инструкции. Ако деянието на обвиняемия не попада под ударите на Кодекса, тогава той може да бъде осъден още:
— по аналогия (какви възможности се разкриват само!);
— просто заради произхода си (7–35, принадлежност към социалноопасна среда);
— за връзка с опасни лица115 (Какъв простор! Кое лице е опасно и в какво се изразява връзката — само съдиите си знаят.)
Само не се съмнявайте в точността на издаваните закони. Ето че на 13 януари 1950 г. излиза указ за възстановяване на смъртната присъда (макар че тя едва ли е напускала мазетата на Берия). Записано е: на екзекуция подлежат диверсантите, занимаващи се с подривна дейност. Какво ще рече това? Никой не ти казва. Йосиф Висарионович обича такива неща: да недоизкаже, да намекне. Дали се отнася само за онези, които взривяват релсите с тротил? Не пише. „Диверсанта“ си го знаем отдавна: този, който е произвел некачествена продукция, е диверсант. А кой ли се занимава с „подривна дейност“? Може би който с разговорите си в трамвая подкопава авторитета на правителството? Или пък момичетата, дето се омъжват за чужденци — нима не подронват с това величието на нашата родина?…