… Заседанията на трибуналите са потискащо еднообразни. Потискащо безлични и безчувствени са съдиите — същински гумени ръкавици. Присъдите са като от конвейер.
Всички се правят на сериозни, но всички разбират, че се разиграва просто цирк и най-ясно е това на простодушните конвоиращи момчета. В новосибирския транзитен затвор през 1945 г. конвоят приема арестантите един по един по име и по делата им: „Еди-кой си! — 58-1-а, двадесет и пет години.“ Началникът на конвоя проявява интерес: „За какво?“ — „Ами за нищо.“ — „Лъжеш. За нищо се полагат десет години!“
Когато трибуналът бърза, „съвещанието“ трае само минута — колкото съдиите да влязат и да излязат. Когато работният ден на трибунала се проточи до шестнадесет часа — през вратата на съвещателната стая се виждат бяла покривка, наредена маса, фруктиери с плодове. Ако не бързат много — обичат да прочетат присъдата „с психология“: „… осъжда се на смърт!…“ Пауза. Съдията гледа осъдения в очите, интересно му е: как ще го преживее, какво ли изпитва в този миг? „Но предвид на чистосърдечното разкаяние…“
Всички стени в чакалнята на трибунала са издраскани с гвоздеи и моливи: „осъден съм на разстрел“, „на двадесет и пет години“, „на десет“. Не заличават надписите: нека служат за назидание. Страхувай се, превивай гръб и не мисли, че би могъл да промениш нещо с поведението си. Дори да произнесеш Демостенова реч за свое оправдание в пустата зала пред групата следователи (Олга Слиозберг пред Върховния съд, 1938 г.) — това ни най-малко не ще ти помогне; виж, ако им креснеш: „Вие сте фашисти! Срам ме е, че няколко години съм бил член на вашата партия!“ (Николай Семьонович Даскал — пред спецколегията на Азовско-Черноморския край, председател Хелик, Майкоп, 1937 г.) — тогава ще ти изфабрикуват ново дело, тогава ще те погубят.
Чавдаров разказва случай, когато на съда обвиняемите се отказват изведнъж от всички свои лъжливи показания пред следствието. Е, та какво? Дори да има забавяне, колкото да си разменят погледи, то е само за няколко секунди. Прокурорът обявява почивка, без да обяснява защо. От следствения затвор притичват следователите и техните помагачи биячи. Всички подсъдими, разпратени по боксовете, ги пребиват наново здравата със заканата през втората почивка да ги довършат. Почивката е изтекла. Съдията пита отново всички — и всички този път си признават.
Завидна съобразителност проявява Александър Григориевич Каретников, директор на научноизследователски текстилен институт. Малко преди да се открие заседанието на Военната колегия на Върховния съд (а защо за цивилни, за военно необвързани — пак тези трибунали и Военна колегия? Вече сме престанали да се чудим, не питаме), той заявява чрез охраната, че иска да даде допълнителни показания. Това, разбира се, поражда любопитство. Приема го прокурорът. Каретников му показва своята загнила ключица, която следователят е премазал със стола, и заявява „Всичко съм подписал под въздействието на изтезанията.“ Кой знае колко се е проклинал прокурорът заради престараването си да получи „допълнителни“ показания, но е късно. Всеки от тях е невъзмутим само докато си остава незабележима част от общата действуваща машина. Но стига върху него да се фокусира известна лична отговорност, светлинният лъч се спира право на него — той пребледнява, разбира, че и той е нищо, че и той може да се подхлъзне на някоя динена кора. Така Каретников хваща прокурора на въдицата и той не се решава да претупа делото. На започналото заседание на Военната колегия Каретников повтаря всичко и тогава… Ето кога Военната колегия се оттегля действително да се съвещава! Но в този случай тя може да издаде само оправдателна присъда и следователно незабавно да освободи Каретников. Затова… не издава никаква присъда!
Връщат Каретников отново в затвора. Сякаш нищо не е било, лекуват го, държат го три месеца. Появява се нов следовател, много учтив, попълва нова заповед за арест (ако Колегията се е придържала към принципното положение, поне тези три месеца Каретников е могъл да прекара на свобода!), задава му отново въпросите на първия следовател. В предчувствие на свободата си Каретников се държи твърдо и не се признава за виновен. И какво?… Тръсват му осем години по ОСО.
Този пример демонстрира достатъчно ясно възможностите на задържания и възможностите на ОСО. Державин пише:
Но на Военната колегия на Върховния съд рядко се случват такива неприятности, пък и изобщо тя рядко вторачва мътните си очи в някое отделно оловно арестантче. През 1937 г. А. Д. Романов, електроинженер, е повлечен нагоре, към четвъртия етаж по стълбите от двама тичащи конвои, хванали го под мишниците (асансьорът вероятно работи, но довеждат толкова често задържани граждани, че едва ли служителите биха се вредили от тях). Разминават се с излизащия, вече осъден, и се втурват в залата. Военната колегия бърза толкова много, че и тримата й членове дори не седят, а стоят прави. Дишащ с мъка (обезсилен от дългото следствие), Романов изрича трите си имена. Нещо си казват помежду си, споглеждат се и Улрих — пак той! — обявява: „Двадесет години!“ И пак на бегом помъкват Романов, и пак на бегом вкарват следващия.