Беше като насън: през февруари 1963 г. по същото това стълбище (нарочно се отказах от асансьора, за да мога да го огледам), учтиво придружаван от полковника, партиен секретар, се качих и аз. От целия Архипелаг — единствено аз, съдба! И в залата с кръглата колонада, където, казват, заседава пленумът на Върховния съд на Съюза, с огромната дъговидна маса и вътре в нея с още една кръгла и седем старовремски стола, ме слушаха седемдесет сътрудници на Военната колегия — същата, която бе съдила навремето Каретников и Романов, и още мнозина други… Казах им: „Наистина изключителен ден! Макар и осъден отначало на лагер, после на вечно заточение — никога не съм виждал съдия. И ето че сега ви виждам всички, събрани на едно място!“ (А и те виждаха жив зек, бяха отворили най-сетне очи — за пръв път.)
Но се оказа, че не били същите. Да. Сега те говореха, че не са били те. Уверяваха ме, че онези вече ги нямало. Някои напуснали с почетна пенсия, други били свалени. (Улрих, най-прочутият палач, бил свален, както се разбра, още при Сталин, през 1950 г. заради… безпринципност!) Някои (всъщност единици) ги съдили дори при Хрушчов и те от подсъдимата скамейка заплашвали: „Днес ни съдиш ти, но утре ние теб, мисли му!“ Но както всички начинания на Хрушчов това движение, отначало много енергично, скоро бе зарязано, забравено и не достигна чертата на необратимата промяна, тоест остана в предишната си сфера.
Ветераните на юриспруденцията в един глас се надпреварваха сега да си спомнят, като ми предоставяха, без да съзнават, материал за тази глава. (А ако се бяха запретнали да публикуват спомените си? Но годините се изнизват, ето че минаха още пет, а по-светло не стана119.) Спомниха си как на съдебните заседания съдиите се перчели от трибуните, че са правели, стрували, но не са прилагали член 51 от НК за смекчаващите вината обстоятелства, така че все давали по двадесет и пет вместо по десет години! Или колко унизително подчинени са били съдиите на Органите! На някакъв съдия се случило да разглежда делото на гражданин, завърнал се от Съединените щати, който клеветнически твърдял, че автомобилните пътища там са много добри. И толкоз. И по делото нищо друго! Съдията дръзва да върне делото за допълнително разследване, за да получи „пълноценен антисъветски материал“ — тоест да подложат обвиняемия на изтезания и побой. Но не разбират, изглежда, тази добронамерена цел на съдията и му отговарят ядосано: „Какво си въобразявате, на нашите Органи ли нямате вяра?“ — и съдията е… заточен от секретариата на трибунала на Сахалин! (При Хрушчов е по-меко: „провинилите се“ съдии ги изпращат… къде мислите?… да работят като адвокати!120) По същия начин и прокуратурата превива гръб пред Органите. Когато през 1942 г. крайно възмутително се разчува за злоупотребата на Рюмин в северноморското контраразузнаване, прокуратурата не посмява да употреби властта си, а само почтително долага на Абакумов, че неговите момчета си правят шегички. Имал е за какво Абакумов да смята Органите за пъпа на света! (Именно тогава той извиква Рюмин и за своя зла участ го издига.)
Просто нямахме време, иначе щяха да ми разкажат и десет пъти повече неща. Но и за това си струва да се замисли човек. След като и съдът, и прокуратурата са само пионки в ръцете на министъра на Държавна сигурност, може би няма смисъл да пиша и отделна глава за тях?
Надпреварваха се да ми разказват, а аз се оглеждах и се чудех: ама те били хора! Истински хора! Дори се усмихват! Искрено ми обясняват как са мислели само доброто. Е, ако пък нещата се обърнат така, че се наложи пак да ме съдят? — в ей тази зала (показват ми главната зала).
Че какво толкова, ще ме осъдят, естествено. Кое е по-първо — кокошката или яйцето? Хората или системата?
Няколко века се е употребявала у нас пословицата: не се бой от закона, бой се от съдията.
120
„Известия“, 9.VI.1964. Интересно гледище за съдебната защита!… А през 1918 г. В. И. Ленин настоява съдиите, които издават твърде леки присъди, да бъдат изключвани от партията. — Б.а.