Но ми се струва, че Законът е изпреварил хората, хората са изостанали в жестокостта си. Време е вече тази пословица да бъде обърната: не се бой от съдията — бой се от закона. От закона на Абакумов, естествено.
Ето, те излизат на трибуната и обсъждат „Иван Денисович“. Ето, говорят радостно, че тази книга била облекчила съвестта им (точно така разправят…). Признават, че съм представил нещата твърде меко, че всеки от тях знае и за по-тежки лагери. (Наистина ли са знаели?…) От седемдесетте души, насядали около дъговидната маса, неколцина от взелите думата се оказват познавачи на литературата, дори четат редовно „Новий мир“, те жадуват за реформи, съдят живо за нашите обществени язви, за занемареността на селото…
А аз седя и си мисля: щом първата мъничка капка истина избухна като психологическа бомба, какво ли ще настъпи в нашата страна, когато Истината се стовари върху ни като водопад?
А тя ще се стовари, няма да се размине.
Осма глава
ЗАКОНЪТ ПРОХОЖДА
Ние всичко забравяме. Помним не фактите, не историята, а само щампования пунктир, който ни вкарваха в паметта чрез непрекъснато набиване.
Не знам дали това е присъщо на цялото човечество, но за нашия народ — да. Обидно свойство. Дори и да е от доброта, пак е обидно. То ни превръща в плячка на лъжците.
Например ако не трябва да помним дори шумните съдебни процеси, не ги помним. Гледали са се публично, писало се е за тях във вестниците, но не са ни го набивали в главите — и не ги помним. (В главата остава само което се набива всеки ден по радиото.) Нямам предвид младежта, която, естествено, не е чувала за тези процеси, а съвременниците им. Помолете редовия гражданин да ви изброи сензационните публични процеси — ще си спомни бухаринския, зиновиевския. Ако се напрегне — и процеса срещу Промпартията. И толкоз, други публични процеси не е имало.
Какво да кажем тогава за закритите процеси?… Че малко ли са само трибуналите през 1918 г.! — когато още няма нито закони, нито кодекси и съдиите се съобразяват само с нуждите на работническо-селската власт? Ще напише ли някой някога тяхната подробна история?
И все пак не можем да минем без известен обзор. Длъжни сме да разровим някои овъглени развалини и в онази нежна розова утринна мъгла.
През ония динамични години сабите на войната не ръждясват в ножниците, но и револверите на възмездието не изстиват в кобурите. По-късно става правило разстрелите да се извършват тайно през нощта, по мазета, и хората да бъдат разстрелвани в тила. А през 1918 г. известният рязански чекист Стелмах разстрелва денем, на двора, и то така, че очакващите смъртта си да могат да наблюдават всичко това от прозорците на затвора.
Тогава съществува официалният термин: извънсъдебна разправа. Не защото още няма съдилища, а защото има ЧК.
Това пиленце е с още мека човчица и Троцки го съгрява с дъха си: „Всяването на страх е могъщо политическо средство и трябва да си лицемер, за да се правиш, че не разбираш това.“ Зиновиев също ликува, без да предвижда своя край: „Буквите ГПУ, както и буквите ВЧК, са най-популярни в световен мащаб.“
Извънсъдебна, защото така е по-ефикасно. Съдилища има и те съдят и издават смъртни присъди, но трябва да се знае, че успоредно с тях и независимо от тях действува самостоятелно извънсъдебната разправа. Как да си представим размерите й. В своя популярен обзор на дейността на ЧК М. Лацис ни дава цифри121 само за година и половина (1918-а и първата половина на 1919-а) и само за двадесет губернии в централна Русия („цифрите, посочени тук, съвсем не са пълни“, отчасти може би и поради чекистка скромност). Ето ги: разстреляни от ЧК (тоест без съд и присъда) — 8389 души (осем хиляди триста осемдесет и девет!), разкрити контрареволюционни организации — 412 (фантастична цифра, след като познаваме нашата неизменна неспособност към организация, пък и общата несъгласуваност и духовния упадък през ония години), арестувани — общо 87 хиляди. (А тази цифра сигурно е и намалена.)
Какво да вземем за сравнение? През 1907 г. група обществени дейци издават сборник статии „Против смъртната присъда“ (под ред. на Гернет) с приложен поименен списък на всички осъдени на смърт от 1826 до 1906 г. Съставителите правят уговорката, че списъкът им е непълен (но е по-точен от данните на Лацис, събирани през Гражданската война). Той наброява 1397 имена, от които трябва да се изключат 233 души, които са помилвани, и 270 неиздирени (предимно полски въстаници, избягали на Запад). Остават 894 души. Тази цифра за осемдесет години се оказва 255 пъти по-хилава от чекистката! — пък и тя е за по-малко от половината губернии (тук не влизат поголовните разстрели в Северен Кавказ и Долното поречие на Волга). Вярно, че съставителите на сборника бързат да приведат и друга, предполагаема (и по-скоро в желаната от тях посока) статистика, според която само за 1906 г. на смърт са осъдени (но може би неразстреляни, тъй като е имало и много помилвани) 1310 души. Това е тъкмо в разгара на прословутата столипинска реакция (в отговор на залелия страната червен терор), за който се дава и цифра: 950 смъртни присъди за шест месеца.122 (Точно толкова са действували столипинските военнополеви, съдилища — само шест месеца.) Звучи злокобно, но за привикналите ни нерви е поносимо: чекистката цифричка за година и половина се оказва все пак три пъти по-голяма — при това само за двадесет губернии, при това отделно от съдилищата, отделно от трибуналите.
121
М. Я. Лацис (Судрабс). Два года борьбы на внутреннем фронте. М., 1920, стр. 74-76. — Б.а.