А колко още съвсем, ама съвсем случайни хора попадат в тази мелница и в тяхното унищожение се заключава неизбежно половината същност на всяка стреляща революция!
Ето ви делото на толстоиста И. Е-в, 1919 г., разказано днес от самия него. Дори през 1968 г. не бива да му пишем името.
При обявяването на общата задължителна мобилизация в Червената армия (само година след: „Долу войната! Захвърлете пушките! Да се прибираме по къщите!“) само в Рязанска губерния до септември 1919 г. са „заловени и пратени на фронта 54 697 дезертьори“126 (а колко още са разстреляни на място за назидание!) Е-в изобщо не дезертира, а открито се отказва от военната служба по религиозни съображения. Бива насила мобилизиран, но в казармата не се докосва до оръжие, не ходи на занятия. Възмутеният комисар на частта го предава на ЧК с бележка: „Не признава съветската власт.“ Разпит. На масата са трима, пред всекиго има наган. „Виждали сме ги такива герои, сега ще паднеш на колене! Незабавно се съгласявай да воюваш, иначе ще те застреляме ей тук, на място!“ Но Е-в се държи твърдо; не може да воюва, привърженик е на свободното християнство. Препращат делото му в рязанския градски революционен трибунал.
Открито заседание, в залата — стотина души. Любезен възрастен адвокат. Научният обвинител (думата „прокурор“ е забранена до 1922 г.) Николски също е стар юрист. Един от заседателите се мъчи да разбере какви са възгледите на подсъдимия („Как можете вие, представител на трудовия народ, да споделяте възгледите на аристократа граф Толстой?“), председателят на трибунала го прекъсва и не го оставя да си изяснява случая. Спречкват се.
Заседателят: Вие не желаете да убивате хора и разубеждавате и другите. Но белите започнаха войната, а вие ни пречите да се защищаваме. Ще ви изпратим при Колчак да проповядвате там своето несъпротивление!
Е-в: Където ме пратите, там ще замина.
Обвинителят: Не е работа на трибунала да се занимава с всяко криминално деяние, а само с контрареволюционните. Съгласно състава на престъплението настоявам това дело да се предаде в народния съд.
Председателят: Ба! Деяние! Виж ти, какъв познавач на законите! Ние се ръководим не от законите, а от нашата революционна съвест!
Обвинителят: Настоявам искането ми да се впише в протокола.
Защитникът: Присъединявам се към обвинителя. Делото трябва да се гледа в обикновен съд.
Председателят: Виж го ти стария му глупак! Откъде го изровихте тоя?
Защитникът: Четиридесет години съм адвокат, но за пръв път ме оскърбяват така. Впишете го в протокола.
Председателят (смее се високо): Ще го впишем! Ще го впишем!
Смях в залата. Съдът се оттегля на съвещание. От съвещателната зала долитат викове, там спорят. Излизат с присъдата: да се разстреля!
В залата шум на възмущение.
Обвинителят: Протестирам срещу присъдата и ще се оплача в Комисариата на правосъдието!
Защитникът: Присъединявам се към обвинителя!
Председателят: Опразнете залата!!!
Конвоите, които водят Е-в в затвора, му казват: „Ако всички, братле, бяха като тебе — добре! Нямаше да има никаква война, нито бели, нито червени!“ Прибират се в казармата, събират червеноармейците на събрание. То осъжда присъдата. Написват протест до Москва.
Е-в лежи тридесет и седем дни и всеки ден чака смъртта си, наблюдава с очите си разстрелите през прозореца. Присъдата е заменена: петнадесет години строг тъмничен затвор.
Поучителен пример. Макар че революционната законност отчасти побеждава, колко усилия трябва да употреби председателят на трибунала! Колко обърканост има все още, колко недисциплинираност, колко несъзнателност! Обвинението — в съюз със защитата, конвоите се бъркат, където нямат работа, пращат резолюции. Ох, зор виждат Диктатурата на пролетариата и новият съд! Естествено, не всички заседания са толкова разпасани, но и това не е единственото! Колко години трябва още да минат, докато се избистри, докато се насочи и утвърди нужната линия, докато защитата се присъедини към прокурора и съда, а заедно с тях и подсъдимият, заедно с тях и всичките резолюции на масите!
Да се проследи този дългогодишен път, е благородна задача на историка. А нашата — как да се движим в тази розова мъгла? Кого да разпитваме? Разстреляните няма да разкажат, прокудените — също. Няма да ни позволят да издирим, дори да са живи, нито подсъдимите, нито адвокатите, нито конвоите, нито публиката.