Колкото и да е странно, през ония размирни години все така умилително се дават и вземат рушвети, както отвеки в Русия, както довеки в Съюза. Дори — и най-вече, тези пожертвувания се правят на съдебните органи. И ще прибавим плахо — на ЧК. Подвързаните в червено златобуквени исторически томове мълчат, но старите хора, очевидците, помнят, че за разлика от сталинското време съдбата на политическите арестанти през първите години на революцията зависи много от рушветите: вземат ги без угризения и честно освобождават хората срещу тях. И ето че Криленко, подбрал само дузина дела през петилетката, ни съобщава за два такива процеса. Уви, и Московският, и Върховният трибунал вървят към съвършенството по заобиколен път, тънат в неприличие.
Делото на тримата следователи от Московския революционен трибунал (април 1918 г.). През март 1918 г. е арестуван Беридзе, спекулиращ със златни кюлчета. Жена му, както е прието, започва да търси пътища да откупи мъжа си. Успява да намери връзка с един от следователите, той пък въвлича още двама. На тайна среща те искат двеста и петдесет хиляди, след пазарлък слизат до шестдесет хиляди, от тях половината предварително чрез адвоката Грин. Всичко е щяло да мине скрито-покрито, както стотици сделки преди това и делото не би попаднало на Криленко, пък и в нашия летопис (че и на заседание на Съвета на народните комисари!), ако на жената не й се досвидяват парите, ако не дава на Грин само петнадесет хиляди в аванс вместо уговорените тридесет, а най вече, ако поради женска непоследователност не решава през нощта, че адвокатът не е сериозен, и не потърсва на сутринта нов — адвоката Якулов. Не е посочено кой точно, но изглежда, Якулов решава да натопи следователите.
Интересното в този процес е, че всички свидетели, включително злополучната съпруга, се стараят да дават показания в полза на подсъдимите и да объркват обвинението (което е невъзможно на един политически процес!). Криленко го обяснява така: това е от еснафски съображения, те се чувствуват чужди на нашия Революционен трибунал. (Ние обаче ще се осмелим еснафски да предположим: а не са ли се научили свидетелите да се страхуват за половин година диктатура на пролетариата? Нима е малка дързостта — да се опълчиш срещу следователи на революционния трибунал? Знаеш ли какво те очаква след това?…)
Интересна е и аргументацията на обвинителя. Само месец преди това подсъдимите са му били съмишленици, съратници, помощници, хора, безрезервно предани на интересите на Революцията, а един от тях, Лейст, е дори „суров обвинител, мятащ гръм и мълнии срещу всеки, който посегне на основите“ — а какво да говорим този път за него? Къде да търсим корените на опорочаващото го? (Защото сам по себе си рушветът не опорочава достатъчно.) То се знае откъде: от миналото! От досието!
„Ако се вгледаме“ в този Лейст, „ще се натъкнем на крайно любопитни сведения“. Заинтересувани сме: дали не е някой стар авантюрист? Не, но е син на професор от Московския университет! И то не на какъв да е, а на човек, който за двадесет години е оцелял при всички реакции заради безразличието си към всякаква политическа дейност! (Нали въпреки реакцията и Криленко е държал изпити на самоподготовка…) За чудене ли е, че синът му е двуличник?
Подгайски пък е син на съдебен чиновник, безусловно черносотник, иначе как би се задържал баща му двадесет години в съдебните органи? Синчето му също се готви за съдебна кариера. Но става революцията — и се натиква в революционния трибунал. До вчера това минава за благородно, но сега вече е отвратително!
По-гнусен и от тях двамата е, разбира се, Гугел. Той е издател — и какво предлага на работниците и селяните под формата на умствена храна? — „доставя на широките маси недоброкачествена литература“, не Маркс, а книги от буржоазни професори със световни имена (същите професори скоро също ще срещнем на подсъдимата скамейка).
Криленко е вбесен и не може да се начуди: що за жалки типове са проникнали в трибунала? (Ние също недоумяваме: от какви хора се състоят работническо-селските трибунали? Защо пролетариатът е възложил точно на такава публика да съкрушава враговете му?)
Колкото до адвоката Грин, „свой човек“ в следствената колегия, който при желание може да освободи всекиго — той е „типичен представител на оная разновидност на човешката порода, която Маркс нарича паразити на капиталистическия строй“ и към която спадат жандармите, свещениците и… нотариусите (стр. 500), плюс всички адвокати, разбира се.